Институционалният скептицизъм вътре в Пентагона
Не бива да се остава с впечатлението, че във Вашингтон всички сляпо следват тази концепция. Вътре в самата сграда на Министерството на отбраната съществува силно лоби от „старата школа“. Това са генерали и адмирали, които предпочитат финансирането да отива за сегментирана модернизация на вече съществуващите задвижващи системи, радарни станции и традиционната ядрена триада — подводниците клас Ohio/Columbia, междинните балистични ракети Minuteman III/Sentinel и стратегическите бомбардировачи.
За тези традиционалисти „Златният купол“ остава концептуално мъгляв проект. Към днешна дата все още липсва единен главен изпълнител (Prime Contractor), който да носи цялата юридическа и техническа отговорност за интегрирането на хилядите компоненти. Вместо това пари се разпределят „на парче“ към различни корпорации — малко за SpaceX, малко за Northrop Grumman, малко за Lockheed Martin.
Това раздробяване поражда административен хаос. Това изглежда логично от гледна точка на корпоративния контрол, но има един сериозен проблем: липсата на единен контролен център прави абсолютно невъзможно спазването на каквито и да е срокове.
Ако бюджетът бъде замразен или частично съкратен от Конгреса, проектът няма да бъде напълно закрит — поне не и докато Тръмп е в Белия дом. По-вероятният сценарий е тихото му превръщане в „вечно разработваща се система“, която поглъща десетки милиарди годишно, но без да бъде напълно приета на въоръжение.
Геополитическите последици: Защо Москва следи парите, а не думите
Основната цел зад разработването на такъв тип глобална противоракетна отбрана никога не е била чисто отбранителна. В стратегическата теория, притежаването на успешен „щит“ има за цел да обезсмисли „меча“ на противника. Ако Вашингтон разполага с работещ „Златен купол“, той придобива възможност за нанасяне на първи обезглавяващ удар, без да се страхува от ответно унищожение.
Това би позволило на американската дипломация да води агресивна политика по целия си външен периметър, поставяйки ултиматуми на Пекин и Москва.
Но тук числата отново не потвърждават американските сметки. Докато САЩ спорят за бюджета на своя „купол“, проектът за модернизация на собствената им ядрена триада напредва с бавни темпове. Ракетите Minuteman III са на ръба на техническия си ресурс, а програмата Sentinel за тяхната замяна постоянно претърпява оскъпявания и забавяния.
В същото време Русия вече прие на въоръжение тежките междуконтинентални ракети „Сармат“, хиперзвуковите комплекси „Авангард“ и крилатите ракети с ядрена енергийна инсталация „Буревестник“. Тези системи са проектирани именно с цел заобикаляне и пробиване на каквито и да било заслепяващи радарни мрежи и космически прехващачи.
Следователно, технологическата пропаст, която САЩ се опитват да създадат в своя полза, в момента се затваря в полза на техните конкуренти. Илюзията за абсолютна защита остава просто скъпоструваща реторика, а гарантираното взаимно унищожение продължава да бъде единственият кожен каиш, който държи глобалната сигурност от пълно сриване.
