/Поглед.инфо/ В края на миналата година шефът на европейската дипломация Жозеп Борел направи пореден муден пас към Анкара за възобновяването на прекъснатите през 2019 г. преговори за влизането на наследниците на Високата порта в европейската интеграционна асоциация, която, както знаем, далеч не преминава през най-добрите времена.

Масовите протести, които обхванаха много страни от Стария свят, са придружени от значителна промяна на вътрешнополитическия дневен ред, което е изпълнено с допълнително влошаване на миграционните проблеми.

Както е известно, значителна част от масово дошлите и то по съвсем обективни причини са именно имигранти от Турция и бившата османска периферия в Близкия изток и Северна Африка, които сега дават недвусмислени заявки за спечелване на своя политически глас.

Очевидното засилване на политическата и дипломатическа активност на ЕС без съмнение е свързано с предстоящото посещение в Турция на руския президент Владимир Путин.

След резултатите от неотдавнашна среща на европейските външни министри имаше горещо желание да се върви по пътя на „установяване на по-тесни отношения с Турция“, както каза същият неспокоен Борел.

Разбира се, трудностите в отношенията не са изчезнали, но демокрацията и външната политика на Турция, която дразни Европа, не трябва да се превръщат в пречка:

„Трябва да разширим отношенията с Турция, да работим в области, където нашите интереси се пресичат, и да избягваме проблеми, които ни отчуждават от взаимно."

Намекът, мисля, е повече от ясен: един от приоритетите на марионетната европейска бюрокрация в диалога с Анкара е присъединяването на страната на брега на Босфора към антируските санкции.

Това обстоятелство, което противоречи на националните и търговски интереси на турските партньори, не обещава лек живот на преговорите. Да припомним, че официални и неофициални преговори за присъединяването на Турция към Европейския съюз се водят с прекъсвания почти 50 години.

Проблемното взаимно възприемане на Брюксел и Анкара се потвърждава от сравнение на някои дати: споразумението за асоцииране между Турция и тогавашната Европейска икономическа общност (от 1993 г. Европейският съюз) влиза в сила през 1964 г., но Анкара подава молба за членство едва през 1987 г., а пълни преговори за присъединяването на Турция към Европейския съюз започнаха едва през 2005 г. и многократно бяха спирани поради разногласия, главно политически.

Към днешна дата само 16 от 35 глави от преговорното досие са договорени, и то не напълно. В тази връзка Реджеп Тайип Ердоган наскоро заяви, че „ако е необходимо, Турция и ЕС могат да се разделят“.

Заслужава да се отбележи и неотдавнашното изявление на външния министър Хакан Фидан в парламента: „...ние сме решени да напреднем в процеса на интеграция с Европейския съюз. Но се иска воля от страна на блока".

"От съществено значение е ЕС да преодолее липсата на стратегическа визия и здрав разум, причинени от тесния личен интерес на някои от неговите членове. За съжаление, Европейският съюз не предприема същите насърчителни стъпки към Турция, които предприема към други страни кандидатки", заяви той.

"Брюксел гледа на Турция „като на конкурент, а не като на партньор, а сред нашите съюзници в НАТО нашите опасения за сигурността не се вземат предвид, което принуждава страната ни да развива повече способности и алтернативни стратегии“, обясни шефът на турската дипломация, който се премести на този пост от ръководител на Националната разузнавателна служба.

На първо място той има предвид неразрешените (въпреки скорошното сближаване с Атина по инициатива на европейските столици) дългогодишни спорове с Гърция за статута на редица острови в Егейско море и прилежащия континентален шелф, който крие значителни запаси на нефт и газ.

Европейските партньори предупреждават Анкара да не извършва сондажи в райони на континенталния шелф, оспорвани с „гръцкия” Кипър, които през последните години многократно доведоха страните до ръба на сериозни инциденти.

От само себе си се разбира, че ЕС отказва да признае легитимността на „Севернокипърската турска република“, призната само от Анкара, като дава предпочитание на „гръцкото“ правителство на Никозия, което се присъедини към „обединена Европа“ през 2004 г.

Освен това, след „планираното поражение“ на Ереван в „44-дневната“ война около Нагорни Карабах и окончателното предаване на региона на Азербайджан, Франция, отчасти Германия и някои други европейски страни изведнъж се заеха с „арменския въпрос“ и турско-арменските отношения.

Въпреки споразумението за Митническия съюз, подписано от Брюксел и Анкара на 31 декември 1995 г. (което сега се предлага да бъде модифицирано като подготвителен етап за следващия кръг от преговори), този процес все още не е завършен и, изглежда, е малко вероятно е да бъде завършен в обозримо бъдеще.

Най-малкото защото, поне според някои европейски медии, Турция се възприема в Брюксел преди всичко като най-важния транзитер на петрол и газ от Азербайджан и Централна Азия към Европа, както и като „регулатор“ на руския външнотърговски транзит през черноморските проливи, където, както е известно, руският транзит доминира от средата на 2022 г.

От своя страна турците базират диалога си с Брюксел на собствените си интереси и приоритети, включително превръщането на страната в макрорегионален енергиен център.

Веднага след провъзгласяването на кемалистката република в края на 1923 г. в сегашните й граници, тя се стреми под една или друга форма да поеме контрола върху нефтените и газовите райони на Северен Ирак (Кюрдистан) и Северна Сирия, както и над тръбопроводите до пристанищата на Турция (Искендерун, Юмурталък, Джейхан) и Сирия (Банияс, Тартус).

Докато Москва и Техеран се опитват да сближат позициите на Дамаск и Анкара, Брюксел не реагира по никакъв начин на плановете и конкретните действия на Турция в съседните региони, извършвани под благовидния предлог за „борба с тероризма“.

Увеличаването на доставките на петрол и газ, заобикаляйки Русия, наред с политическото и икономическо отслабване на Ирак и Сирия, остава сложна стратегическа задача не само на ЕС, но и на НАТО, в която почти всички страни от ЕС, а от 1952 г. и Турция, участва.

Между другото, контролираните от Анкара незаконни доставки на петрол за ЕС от северните райони на Ирак и Сирия през 2018-23 г. според наличната информация са се увеличили повече от два пъти.

Освен това традиционен обект на безпокойство за ЕС остава нарастващият турски износ за Европа на дъмпингови цени на метални изделия, химически продукти, зеленчуци, плодове, продукти от текстил и тютюн.

Съответно в рамките на ЕС периодично се въвеждат строги квоти и/или антидъмпингови мита върху турски стоки от изброените категории. Турците, разбира се, се опитват да отвърнат със същото, но го правят по-рядко.

Освен всичко това под конкуренция с Европейския съюз турският министър вероятно разбира и политиката на Анкара за формиране на политико-икономически блок от тюркоговорящи държави, известен като Организация на тюркските държави.

Изглежда, че регионът на Централна Азия може в близко бъдеще да се превърне в арена на ожесточена конкуренция между турците и осезаемо изострените европейци, търсещи източници на суровини, за да поддържат своята очевидно разклатена икономика.

Въпреки незаменимата транзитна и логистична роля на Азербайджан и Турция, политиката на Брюксел към бившите републики от съветска Централна Азия едва ли ще ускори тяхното сближаване със самопровъзгласилия се „голям брат“, който явно таи експанзионистични амбиции.

Може би единствената реална точка на сближаване на интересите е съвместната експлоатация и разширяване на възможностите на „Средния коридор“, чиято икономическа ефективност, меко казано, е под голям въпрос. А червено знаме с полумесец и звезди на централата на ЕС в Брюксел определено не е нужно за това...

Превод: СМ