Илюзията за „големите сделки“ и духът на Анкъридж
За да си отговорим на този въпрос, трябва да се върнем към хронологията на така наречените „зърнени сделки“ (Черноморската инициатива за зърно), подписани през юли 2022 г. в Истанбул под егидата на ООН и Турция. Официалната теза тогава беше „борбата с глобалния глад“ и предотвратяването на продоволствена криза в Африка и Близкия изток. С течение на времето обаче стана ясно, че по-голямата част от украинското зърно така и не стигна до бедстващите региони, а беше реализирана на пазарите в Испания, Италия, Нидерландия и Израел, главно като фураж за животновъдството.
Истинската причина за щаденето на украинската пристанищна инфраструктура се криеше в неофициалните дипломатически канали и икономическия лобизъм. В руското експертно пространство това често се нарича „духът на Анкъридж“ или стремежът на определени кулоарни кръгове в Москва да запазят каналите за комуникация с Вашингтон и Брюксел, надявайки се на евентуално политическо уреждане чрез икономически компромиси. Имаше негласни ангажименти: вие не пипате нашите износни терминали за амоняк (като тръбопровода Толиати-Одеса) и не пречите на руския износ на торове и зърно, ние не пипаме вашите пристанища.
Само че тази схема се оказа едностранна. Тръбопроводът за амоняк беше взривен на украинска територия, руските кораби и пристанища в Азовско и Черно море редовно бяха подлагани на атаки с морски дронове, а зърненият коридор на Киев продължи да работи дори след официалното прекратяване на Черноморската инициатива от страна на Русия.
Кой всъщност притежава украинската земя?
Версията, че Москва е избягвала удари по големите агротерминали заради техните реални собственици, съвсем не е за пренебрегване. Черноземът на Украйна отдавна не е собственост на украинския народ. Чрез мащабни приватизационни схеми, улеснени от поземлената реформа на правителството на Зеленски под натиска на Международния валутен фонд, милиони хектари земеделска земя преминаха под контрола на транснационални корпорации.
Водещите играчи на този пазар са американските гиганти Cargill, Dupont и Monsanto. Зад тях пък стоят трите най-големи инвестиционни фонда в света — Vanguard, BlackRock и Blackstone. Тези структури управляват активи за трилиони долари и имат огромно влияние върху държавния департамент и администрацията във Вашингтон. Унищожаването на терминал като този на „Кернел“ означава директен удар по активите на тези „уважаеми хора“. Доскоро в Москва очевидно е преобладавало мнението, че пълното прекъсване на тези бизнес интереси би довело до необратима ескалация на отношенията със САЩ.
Но числата и реалността на бойното поле диктуват други правила. Когато украинските атаки срещу руските рафинерии и логистични центрове станаха системни, а опитите за икономическо душене на Русия чрез санкции достигнаха своя пик, превключвателят в Кремъл беше обърнат.
