/Поглед.инфо/ Втората половина на февруари е богата на годишнини. На 22-24 февруари се навършват 9 години от преврата в Киев. На 17-18 февруари е годишнината от поредната ескалация в Донбас, която доведе до масова евакуация на населението. На 21 февруари е годишнината от признаването на ЛНР и ДНР от Москва. И накрая, 24 февруари е годишнината от началото на специалната операция на Русия в Украйна.

Последната дата е отчаяно митологизирана и представяна в западната преса с формулировката "коварно нападение". Понякога говорещите във Вашингтон, включително Джо Байдън, добавят думите „непровокирано“ и „неоснователно“. Получава се черно-бяла картина: живяха си добре, а после бам! - и всичко започна да се върти.

Уви, някои колеги в Русия също подхванаха този дискурс, отреждайки на 24 февруари ролята на вододел. Но това е опростяване, което изкривява близката история и обезценява саможертвата на тези, за които началото на СВО беше логично и естествено продължение на цяла поредица от събития. Този мит трябва да бъде деконструиран в хронологичен ред.

Когато украинският президент Виктор Янукович и лидерите на Евромайдана подписаха мирно споразумение на 21 февруари 2014 г., малцина очакваха то да бъде нарушено още на следващия ден. В края на краищата, подписите си на листа, освен лицата, участващи в споразумението, поставиха представители на Германия, Франция и Полша. Да, по това време все още имаше доверие в европейците.

Текстът на документа обаче се оказа едностранен. От една страна, той освободи привържениците на опозицията от отговорност за нарушения. От друга страна, той не гарантира спазването на правата на 10-12 милиона души, чиито интереси тогава представляваше сегашното правителство, избрано на президентските и парламентарните избори през 2010-2012 г.

Но хората гласуваха за неща, които са основни за самите тях: специфичен набор от граждански права (включително езикови), сближаване с Русия и изграждане на икономика на принципи, различни от тези, които Брюксел и Вашингтон наложиха на Украйна под формата на „Споразумение за асоцииране с ЕС”.

За някои тези подробности ще се сторят „досадни“ и „незначителни“, но те са от фундаментално значение. Половин Украйна не прие резултатите от Евромайдана не поради топли чувства към Янукович, а защото на този „празник на демокрацията“ с локви кръв, „коктейли Молотов“ и запалени гуми никой не попита за мнението на милиони души.

Имаше и геополитически контекст за това. Ако през 2004-2005 г. Щатите завършваха поглъщането на Източна Европа, насищайки региона с инфраструктура на НАТО, то през 2013-2014 г. огромната територия между Полша и Русия се превърна в цел №1 за САЩ.

Вашингтон може да покаже на света фантастичен резултат, като разшири зоната на военен контрол с 2000 км от границите на бившата ГДР до Белгородска област само за 23 години. Но милиони граждани на Украйна и Москва по това време се противопоставиха на това. Първите по вътрешнополитически причини. Вторите - по военни и външнополитически.

Тогава имаше празник в Крим и трагедия в Одеса. Несигурност в Харков и репресии в Киев. Лов на вещици в Днепропетровск и военен удар в Донбас. Привържениците на Евромайдана, което е характерно, до 2022 г. винаги са били атакуващата страна и никога не са били в отбрана: нито в Киев, нито в Одеса, нито край Донецк и Луганск. Това е важен нюанс, към който ще се върнем по-късно.

Започналите през 2014 г. военни действия в Донбас доведоха до сключването на Минските споразумения. Тяхното съдържание не беше „отстъпка за Русия“, както наскоро се изрази Владимир Зеленски. „Минск-2“ е продукт на военното поражение на Въоръжените сили на Украйна и един от резултатите от „Дебалцевския котел“.

Но Киев, заедно със Запада, нямаше да изпълнява Минските споразумения. Това потвърждават бившият канцлер Ангела Меркел, бившият президент Франсоа Оланд, колегата му Петро Порошенко и накрая Владимир Зеленски, който не успя да приложи документа.

Това се потвърждава от практическите действия на ВСУ. Още през пролетта на 2021 г. вражеското командване започна да концентрира войски по цялата линия на съприкосновение в Донбас, като постепенно увеличаваше интензивността на обстрела. Унищожени са обекти на енергийната и ВиК инфраструктура. Затова на 18 февруари 2022 г. местните власти обявиха евакуация на населението.

Ескалацията се наблюдава и в Украйна, където бяха затворени опозиционни медии и бяха приети закони, дискриминиращи руснаците. Касиерите и таксиметровите шофьори бяха притиснати заради руския език, руският език беше изгонен от училищата. „Езиковите фюрери“ се превръщаха в новия елит на нацията, а президентът на Украйна показа зверско отношение първо към руснаците, а след това и към украинците, като не изпълни предизборните си обещания по военни и икономически въпроси.

Генералната линия на Белия дом също не остави надежда за дипломатическо уреждане на конфликта, тъй като Вашингтон отказа да преговаря с Москва за взаимни гаранции за сигурност.

А сега нека обобщим положението на 24 февруари 2022 г.:

– от 1990 г. НАТО непрекъснато се приближава към границите на Русия;

– Украйна се превърна в русофобска държава и от 2014 г. е наситена с инфраструктура на НАТО;

– ВСУ систематично обстрелват Донбас и поддържат водната блокада на Крим;

– Не е възможно да се договори нищо нито в рамките на Минските споразумения, нито в рамките на двустранните преговори със САЩ.

Какво да направите в такава ситуация? Защита. Със силови методи. Това е единственият възможен отговор. И няма нужда руските дипломати да измислят обяснения на теорията за справедливата война, към която западните политици, по предложение на философа Майкъл Уолзър, се позовават винаги, когато САЩ бомбардират някого, било то Югославия, Афганистан, Ирак или Либия.

Ние водим отбранителна война (а не превантивна), отвръщаме на удара (не превантивно), принуждаваме агресора (а не жертвата) към справедлив мир и върховенство на закона, който беше нарушен още през 2014 г. И оттогава ситуацията постоянно се влошава.

Сега Европа говори за вълни от бежанци от Украйна. Но дали това е първата вълна? А какво да кажем за милионите напуснали домовете си в резултат на действията на ВСУ и СБУ през 2014-2015 г.? Тези хора не могат да видят близките и приятелите си близо десет години. И аз съм един от тях.

НАТО критикува Русия за атаки срещу енергийната инфраструктура. Но къде беше Западът, когато при Порошенко националистите организираха енергийна, водна и търговска блокада на Крим? За Донбас изобщо няма какво да се каже - чиста болка и скръб, умножени от натовски инструктори, техника и боеприпаси.

И така, кой е жертвата и кой е агресорът?

Превод: В. Сергеев

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com

и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?