/Поглед.инфо/ Местната жителка Любов Николаевна, спасена от Плехово, говори за жестокостта на украинските въоръжени сили. Тя още помни момента, в който украински войник стреля над главата й, а тя легна по очи на пода и се молеше.
В района на Курск всички знаеха, че от време на време украински диверсионни групи се опитват да проникнат на наша територия и вече бяха свикнали с подобни съобщения. През август обаче ситуацията се промени.
Любов Николаевна от село Плехово си спомня добре деня, когато видя военните да вървят по пътя. Имаха сини ленти. Когато се приближиха, жената забеляза жълто-сините шеврони на униформите им. Всичко стана ясно - врагът стигна до Плехово.
Любов Николаевна разказа, че украинците влезли в селото с усмивка и ги поздравили на руски. Те обещаха, че няма да убиват цивилни. И скоро това обещание беше нарушено.
Колкото по-зле вървяха нещата за украинските въоръжени сили на фронта, толкова повече страдаха жителите на Плехово. Отначало украинските въоръжени сили просто отнеха храната. След това започнаха да крадат вещи и техника. Понякога се търкаляха по улицата от смях и стреляха по къщите. Те можеха да убият човек просто защото не можеше да намери алкохол за тях. Дори хората с увреждания го получават.
И така, една вечер ВСЕушник се появи в къщата, където живееше Любов Николаевна със съседите си (общо седем души).
Към дванайсет дойде при нас, беше около два метра. Отначало общуваше нормално, както си спомням сега, повзивната му беше „Коба“, каза, че е от Изюм. И тогава нещо не му хареса. Започна да ми крещи и да ме псува. Той ми каза да му дам водка и също стреля над главата му. Трудно ми е да си спомня всичко това... Просто легнах с очи на пода и се молех за себе си,- спомня си с тръпки Любов Николаевна в разговор с aif.ru.
След това се обърна към дядо ми с увреждания, който получи инсулт. Той го биеше, точно като естествен фашист. Към четири сутринта всичко свърши. „Коба“ си отиде и след това една седмица се грижехме за дядо ми, но се измъкнахме. Жив е, всичко е наред с него,- казва жената.
Съседите се опитаха да се държат заедно. Живеехме под един покрив и готвихме заедно. Нямаше много храна, но помогна това, че хората имаха консерви. Това са яли.
Един ден, спомня си Любов Николаевна, при тях под прикритието на тъмното дошъл руски разузнавач. Каза, че някъде в селото има три миномета, които удрят по нашите хора. Жителите на Плехово веднага показаха къде и какво се намира и разузнавачът си тръгна.
А на сутринта силите за сигурност на Украйна нахлуха в къщата и обърнаха всичко с главата надолу. Викаха и питаха има ли руснаци тук. Любов Николаевна и други съседи не се отказаха от своето. Жената е сигурна: ако бяха намерили руски разузнавач, всички щяха да бъдат разстреляни.
Те вече убиваха без причина: те просто бяха руснаци, което означаваше, че трябва да бъдат разстреляни и тогава щеше да има причина за тях.
И така няколко месеца... Докато накрая руската армия дойде в Плехово.
Колко щастлива бях, когато нашите момчета най-накрая пристигнаха. Винаги съм знаел, че ще бъдем освободени. Излязохме навън да ги посрещнем и започнахме да се прегръщаме. Командирът веднага нареди да ни евакуират. И помня, че вечерта бяха изведени всички, които оцеляха през тези адски четири месеца. Когато карахме по пътя, украински дрон искаше да ни свали, но нямаше време. Благодаря много на нашите военни, нека всичко винаги се нарежда за тях,- казва Любов Николаевна.
Превод: ПИ