/Поглед.инфо/ Дори в самото начало на настоящото изостряне на дългогодишния конфликт в Карабах, експертите обърнаха внимание, че голяма част от случващото се неустоимо наподобява обстоятелствата от Войната от Йом Кипур между Египет и Израел от 1973 г. Тази война стана известна не само поради специфичния ход на военните действия, но и заради изключително странното поведение на страните.

Впоследствие стана ясно, че това поведение произтича от предварително определения резултат от кампанията. Мирният компромис изглежда непостижим, тъй като е трудно да се „пробута“ на вътрешната, вече облъчена от пропагандата общественост. А многобройни жертви от двете страни са жертвани от владетелите само за да демонстрират, че са действали под влияние на обстоятелствата на „непреодолима сила“.

М. Бегин и А. Садат

Разбира се, изпълнението на това кърваво представление не би могло да се осъществи без прякото участие на „драматурзите“ от американската администрация.

Въпреки гръмките изявления на Пашинян, че „Карабах е Армения“, за мнозина беше очевидно, че министър-председателят на страната гледа на този регион и на окупираните 7 азербайджански региона само като на ненужна тежест, точеща пари. Но той не би могъл да разпали конфликта, довел до загубата на Карабах, последователно отхвърляйки всички компромиси, ако не беше уверен в подкрепата на значителна част от елитите в Ереван и посолството на САЩ. Тихите американци обикновено обичат да работят по доказани шаблони. От отдавна те се стремят по всякакъв възможен начин да премахнат „карабахската бариера“, която пречи на интеграцията на Баку и Ереван в евроатлантическите структури. В същото време азербайджанската армия понякога поема неразбираем риск, сякаш предварително знаейки, че всъщност няма да срещне никаква съпротива в определени моменти.

По този начин превземането на Шуши, сложило край на настоящата карабахска война от леко въоръжена азербайджанска пехота, която опасно разтегна колоните си по тесните планински серпентини, е напълно сравнима с преминаването през Суецкия канал през октомври 1973 г. от 14-та бронирана дивизия на израелската армия под командването на генерал Ариел Шарон (по-късно премиер).

Тогава президентът на Египет Садат се преструва, че не може да предотврати това по никакъв начин и че дори Кайро, намиращ се на 105 км от точката на пробив, е под заплаха. Всъщност египетските военни биха могли достатъчно лесно да унищожат силите Шарон или просто да го заобиколят, но собственият им главнокомандващ не им позволява да го направят. Беше наивно да се вярва, че само една израелска дивизия може да стигне до Кайро и Израел няма абсолютно нищо, което да я подсили за дълга кампания поради ситуацията в Синайския полуостров. Освен това от запад танковите формирования на алжирската и тунизийската армия вече се приближават към границите на Египет, за да влязат във войната на негова страна. Прословутата заплаха от използването на предполагаемото ядрено оръжие не е нищо повече от блъф. Никой не би детонирал атомни бомба на десетина километра от собствените си градове. Въпреки това, под предлог, че заплашват столицата му, Садат бързо подписва споразумение да му се върне Синайския полуостров и да получи американска помощ, оставяйки другите арабски съюзници на милостта на съдбата. В същото време израелският министър-председател Бегин също има оправдание пред собствената си общественост за завръщането в Египет на отвоювания от него Синайски полуостров през 1967 г., тъй като значителна част от полуострова вече е контролирана от египетската армия. В замяна Бегин изкарва от войната най-опасния противник в арабския свят.

Изглежда, че Пашинян повтаря номера на Садат и Бегин с Шуши. Още в навечерието на превземането му арменската страна говори за пълното си превъзходство в района на древната цитадела над малките азербайджански части, проникнали там. И присъстващите там кореспонденти, както и независими експерти, потвърдиха, че огневата мощ, концентрирана край Шуши от арменците, може би за първи път в цялата война значително надвишава възможностите на азербайджанците, които са се приближили до нея. И тогава, напълно неочаквано за мнозина, арменските сили се оттеглиха практически без бой от тази важна точка и тяхното командване започва да заявява, че „врагът е вече на 2-3 километра от Степанакерт“. Така последвалото подписване на мирното споразумение от 10 ноември става оправдано. Всъщност азербайджанската армия можеше да бъде отрязана два пъти (като дивизията на Шарон през 1973 г.) - по време на движението на тънката колона към Лачин от арменския Сюник и в момента на последвалия поход към Шуши. Всъщност самият Пашинян потвърди голямата вероятност за съзнателна готовност за отказ от позициите, когато каза, че „народът е нямало да разбере, ако беше подписал този вариант още на 27 септември“.

Оказва се, че още тогава крайният резултат му е бил известен предварително, но той е трябвало да жертва хиляди представители на своя народ, за да не пострада политическата му кариера. Но това вероятно не се отнасяше дори до личната му безопасност. Той можеше физически да се „разтвори в арменските мъгли“ в самото начало на конфликта, както направи сега по време на вълненията. А условията биха били по-приемливи за Ереван. Нужно ли е било това лично на Пашинян, ако му е дадено указание отгоре “да предаде всичко”.

Не е изненадващо, че хората по улиците на Ереван сега настояват за прекратяване на мирното споразумение. В края на краищата през цялото това време народът е лъган от страниците на медиите за многобройните победи и неизбежното унищожение на почти цялата азербайджанска армия. Много от тези пропашинянски публикации, контролирани от местни компрадорски кръгове и американски фондации, продължават умишлено да изкривяват картината на случилото се. Например, те твърдят, че човек трябва да има претенции не към Пашинян, а „само от един човек - от руския президент Владимир Путин. Именно той е предал Армения и Арцах, той се е съгласи да осъществи турско-азербайджанската провокация, виновен е за смъртта на героите...

Историята ще постави всичко на мястото си. Споразумението, сключено с посредничеството на Русия, реши основния проблем - спря безсмисленото клане и спаси от арменското присъствие в Карабах онова, което все още можеше да бъде спасено. Недоволството на Вашингтон от това споразумение също е разбираемо. Конфликтът, който се разви като цяло според неговия сценарий във финалната фаза, се провали. Благодарение на решителните и бързи действия на Москва, която не остана извън играта, както можеше да се надява Белият дом, а, напротив, укрепи позициите си в региона.

Пашинян обаче нямаше да бъде себе си, ако не беше продължил да маневрира. Ереван беше първият, който публикува текста на споразумението на руски език, с едно много сериозно отклонение от оригинала. Според варианта на Пашинян, контролът над Лачинския коридор (безспорната територия на Азербайджан), широк 5 км, „ще остане за Армения“. Според „каноничната“ версия, публикувана от Кремъл, „Лачинският коридор, който ще осигури връзката на Нагорни Карабах с Армения и в същото време няма да засегне град Шуши, остава под контрола на мироопазващия контингент на Руската федерация“. Разликата, разбира се, е основна и нещо подсказва, че текстът от Кремъл ще бъде приложен.

В същото време отсрещната страна е хитра по свой начин в тази „игра от Близкия Изток и Кавказ“. Например, Алиев, за да не обиди Турция, продължава да твърди, че по споразумение, заедно с Русия, се гарантира равноправно участие в миротворческата операция. Но това е невъзможно по начало, тъй като според Ереван Анкара се е борила заедно с Баку и не може да се счита за неутрална. Споразумението между Русия и Турция постави всичко на мястото си. Определен брой турски наблюдатели може да присъстват в мироопазващия център, но те няма да участват в патрулирането и разделянето на опонентите на място.

Лидерът на Азербайджан също трябва да разбере, че при високата си подготовка и добрата си екипировка неговата армия все пак не е трябвало да се бие с основните сили на Армения. Арменските въоръжени сили все пак имат сериозни оръжия и обучен персонал. И не дай Боже и двете страни и региона като цяло да се изправят пред нова голяма война. Следователно, няма нужда да се бърза със спечелените предимства и да се предприемат опити да се унижи врага колкото е възможно повече. Няма историческа предопределеност, която да принуждава нациите да враждуват през цялата си история. Французите и германците са добър пример. Три поредни чудовищни войни - милиони загинали и от двете страни, и въпреки това днес те живеят мирно и добре рамо до рамо.

Превод: В. Сергеев