/Поглед.инфо/ Представяне на "В сянката на дракона: Югоизточна Азия в Китайския век", автор Себастиан Странджио, университетско издателство на Йейл.

Югоизточна Азия е регион, който Съединените щати са неглижирали до голяма степен през последните тридесет години, а когато все пак са му обръщали внимание, често са преследвали политики, които са довели до отблъскването на много от тамошните държави.

Китай бавно, но сигурно изгражда икономическото си, културно и дипломатическо влияние в региона, а също така успя да засили връзката си с етническите китайски малцинства в много от тези страни.

Днес държавите от Югоизточна Азия искат едно продължаващо икономическо сътрудничество с Китай и въобще не се интересуват от взривоопасното съперничество между Съединените щати и Пекин.

Много от тях са отворени към сътрудничество със Съединените щати, но нямат никакво желание да бъдат използвани като пушечно месо в част от играта на някоя велика сила.

Ако американската политика в тази част на света иска да има някакъв успех във възпирането на китайското влияние, тя трябва да вземе предвид различните и вариращи местни условия, които доминират във всяка една страна. Освен това САЩ трябва да се научат да уважават суверенитета и независимостта на на страните от Югоизточна Азия.

Това е регионът, който Себастиан Странджио описва толкова добре в своята книга "В сянката на дракота: Югоизточна Азия в Китайския век". Той разглежда историята и външната политика на девет югоизточноазиатски държави и обяснява как те исторически са се отнасяли към Китай и китайските имигранти, които са се заселили в техните страни през вековете.

Странджио се прехвърля от една на друга страна, започвайки с държавите на континента, а после обръщайки се към Индонезия и Филипините.

Основният му фокус е скорошната история и настоящите отношения между тези страни и Китай, но също така много добре успява да представи накратко историята на всяка страна, тъй че читателите да разберат от къде идва тя и защо разглежда китайската сила по начина, по който го прави.

Може би най-важният принос на книгата на Странджио е, че тя подчертава, че тези страни имат собствена политика и интереси и показва, че те не са пионки, които да бъдат манипулирани в битката между великите сили Китай и Съединените щати.

Всяко едно от тези правителства приема, че нарастващата китайска мощ и богатство са реалности, с които те трябва да се изправят, а отговорите им се формират от опита, който са имали с Китай в миналото.

В случая на Виетнам това включва имитиране и учене от Китай, за да може страната да се защити от хищничеството и аспирациите на Поднебесната империя.

При Сингапур това включва култивирането на близки икономически връзки, докато се настоява за собствената уникална идентичност.

Голяма част от политическият и бизнес елит на Тайланд има китайски произход, но също така поддържа една яростна традиция на независимост, която тайландците са държали в продължение на векове, докато всички страни около тях са били колонизирани.

Мианмар от своя страна е станал тежко зависим от Китай по време на десетилетията под властта на военната хунта, в не малка степен заради сбърканите и погрешни западни санкции.

Повечето от тези държави подкрепят ролята на Съединените щати в региона за да балансират Китай, но те не са готови да служат като фронтови държави, които са част от една чисто конфронтационна политика.

Една от причините, поради които администрацията на Тръмп се провали в този регион тежко е, чче тя е твърде борбена и агресивна и не внимава достатъчно относно балансиращата роля, която тези правителства искат да поддържат заради собствената си сигурност.

Докато Съединените щати бяха абсурдно обсебени с Иран и заети с фантазията си да разоръжат Северна Корея, Югоизточна Азия в голяма степен беше много странно неглижирана, въпреки икономическата си сила и много голямото си стратегическо значение.

Предвид това, нефокусираните и спорадични ангажираности, не е чудно, че толкова много от правителствата в региона, включително на американски съюзници, избягват да се ангажират твърдо.

Една от често появяващите се теми в тази книга е успехът на етническите китайски имигранти в това да се установят в много югоизточно азиатски страни. Това отразява дългогодишните търговски и културни връзки между Китай и региона, които са се изграждали през вековете.

Всеки политически хаос в Китай е резултирал в нови вълни на мигранти, които откриват нови домове в съседните страни и през годините тези китайски общности са станали много проспериращи и влиятелни.

Понякога това е провокирало насилствени изблици от етническото мнозинство, но също така е създавало връзки с Китай, които са помагали за подобряването на отношенията между въпросните държави.

Малайзия не се е справяла с това да контролира напрежението между малайското мнозинство и етническите си малцинства и ситуацията допълнително се е затруднила от новия приток на хора от сухоземен Китай, които сега изглежда биват третирани преференциално пред малайските китайци.

Когато отношенията с Китай са се влошавали в миналото, често именно китайските малцинства са понасяли тежестта и цената под формата на преследвания, кланета и прогонвания.

Тази тенденция и постоянен мотив е нещо, което трябва да се има предвид винаги, когато мислим за възможните последствия от американско-китайското съперничество и това, което може да се случи ако Съединените щати насърчават тези държави да поемат една открито антикитайска позиция.

Ако сравним нивото и дълбочината на китайската ангажираност в региона, то излиза, че САЩ едва правят някакви усилия. Както Странджио казва за американското правителство, "Югоизточна Азия остава бяло петно на картата".

Когато Съединените щати все пак се интересуват спорадично от региона, навикът на Вашингтон е да коментира или критикува вътрешните дела. Това е дразнещ навик и дава политическо преимущество на Китай.

Тези държави са склонни да предпочитат добри връзки с Пекин заради близостта на Китай, както и това, че разчитат на китайски инвестиции и туризъм, но не искат да станат прости сателитни държави също.

Ако Съединените щати бяха способни на умна дипломация, щяха да могат много по-добре да експлоатират пробойните в тези отношения и щяха да успеят да се възползват от нехайното китайско разпръскване на твърде голям фронт.

Но въпреки всичките си шумни приказки за "съревнование на великите сили", Вашингтон не знае как да се конкурира, ако това не включва военна коалиция срещу общ враг.

Югоизточноазиатските нации си остават решително хладни към американските амбиции за "свободни и отворени Индо-Тихоокеанския морета", защото те се страхуват, че това ще изисква от тях да правят скъпи и опасни избори, които могат да ги отведат директно срещу Китай.

Съединените щати не разбират правилно китайските амбиции в региона и по света и има все по-нарастващ консенсус във Вашингтон, който погрешно си въобразява, че Китай гони ролята на глобален хегемон, когато всъщност Пекин основно иска регионална доминация.

Странджио отбелязва, че "Китай иска ревизия на международния ред, в който винаги е бил неудобно чувстващ се участник", но добавя, че подходът му е "винаги е бил една идея по-избирателен и стратегически".

Китай се държи като типичната велика сила в това, че търси "да разшири влиянието си и да формира политическите изходи в региона, който вижда като ключов за националните си интереси".

Пекин е рязко ограничен в преследването си на регионална доминация от конкуриращите се с него интереси на почти една дузина югоизточна азиатски държави.

Тези нации са склонни да си сътрудничат с Китай до тази степен, но ревниво съблюдават независимостта си и предпочитат да лавират и балансират между великите сили, с които са принудени да си имат работа.

Администрацията на Доналд Тръмп, която класифицира съперничеството с Китай в идеологически рамки греши. Както казах преди относно злоупотребата с концепцията за "стратегическа емпатия" от страна на съветника Ейч Ар Макмасътр, ястребите проектират тяхната собствена глобална амбиция върху Китай и приемат, че китайската външна политика трябва да бъде задвижвана от идеологически мотиви. Става въпрос за мисионерски мотиви като тези, които те подкрепят.

Странджио стига до същия извод:

"Разглеждането на американско-китайската конкуренция като ново идеологическо състезание изпъква като учебникарски пример за "великодържавен аутизъм" и гледане в огледалото. Мотив, при който се проектира американският мисионерски ексепционализъм върху азиатския конкурент, превръщайки сингулярния Китай в обърнат фантом на собственото праведно самовъзприятие, което Америка има за себе си".

Докато антикитайските ястреби бълват фантазии за нова Студена война с Пекин, всичките правителства на Югоизточна Азия показват кристално ясно, че не искат да участват в подобен конфликт.

Тези нации, казва Странджио, "не могат да си позволят да се гмурнат в подобно едностранно мислене". Дори нашите формални съюзници, с които имаме договори, а именно Бангкок и Манила биха предпочели да намерят един модус вивенди с Китай, вместо резкия идеологически сблъсък, който се рекламира от администрацията на Тръмп в последните години.

Ами ако Съединените щати обявят Студена война и никой в региона не избере да мине на наша страна? Това е възможност, пред която нашето правителство се изправя в Югоизточна Азия, но Вашингтон не го осъзнава.

Превод: СМ

* На снимката: Собственик на магазин в Банкок, седнал в средата на магазина си. Г-н Pornchai (73) е син на китайски имигрант. 

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели