/Поглед.инфо/ В книгата си "Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари" журналистът от вестник "Гардиън" Грег Паласт описва своите впечатления от Венецуела и първите години от управлението на Уго Чавес. Книгата му излиза през 2002 година, тоест наблюденията на журналиста са още от времето, преди американците да се опитат да спретнат преврат на Чавес и да го отстранят от власт, начинание, в което се издъниха напълно. Според Паласт, Чавес съвсем не е някакъв изкукал краен левичар, фанатичен революционер или обезумял радикал, както обича да го описва западната преса. Според журналиста от "Гардиан", венецуелският лидер е просто един "старомоден социалдемократически реформатор". Тоест неговата политика съвсем не може да бъде описана като радикална ляво, а просто като опит на левицата да се върне при своите изконни идеи, които работят в полза на обществото, а не се давят в хайвер и шампанско. Чавес всъщност водеше изконната борба на всеки левичар - битката срещу бедността и неравенството. Съвременните европейски леви много често се оплитат в парадоксални въпроси, хълцат истерично и все се питат с какво са сбъркали, че избирателите ги наказват.
Ами сбъркали са с това - забравили са какво е да си ляв.
Горната история е илюстрация за това колко надясно отиде политическият модел в Европа и как това напълно прецака нормалната политика на Стария континент. След края на Студената война, Западът повярва, че историята наистина спира на последния паркинг и сега единственият проблем, пред който ще се изправят победителите, е какво точно шампанско да си отворят. Жертва на това високомерие стана и левицата. Във Великобритания Антъни Гидънс изхалюцинира теорията за "Третия път" - грандиозната измислица, че между лявото и дясното има някакъв неутрален трети път, който взима доброто от едната и от другата страна. Една стара история дори твърдеше, че приятел на Гидънс, който бил собственик на книжарница, разпоредил книгата му за Третия път да се продава на щанда с фантастиката. С оглед на всичко, което се случи, май трябва да поздравим този човек за прозорливостта и да отбележим, че всъщност книгата е трябвало да бъде поставена на полиците с романи на ужаса. Защото именно тази фантазия, че левицата може да е левица, но без да е лява, причини зловещ идеологически гърч на европейските леви идеи и захвърли социалдемокрацията в килера на прислугата на десните идеологии. Левица, която се кефи на свободния пазар, намалява данъци на богатите и гледа да превие гръбнак пред тях, изневерява на своята основна мисия в този свят. Но във Великобритания, например, Тони Блеър беше сляп за този процес. Той постепенно лиши Лейбъристката партия от нейни основни постулати, постави страната си изцяло във външнополитическа услуга на САЩ и резултатът от това беше нов възход на консерваторите във Великобритания. Защо избирателите да гласуват за левица, която се държи дясно, като може да гласуват за десницата, която така или иначе прави това по идеологическо задължение? Модерният опит да се обяви, че идеологиите са мъртви и е време да им махнем за сбогом приключи трагично за политиката. Тя роди някакви нови ГМО-субекти, които като вирус се намъкнаха в автентичните опаковки на левите партии и започнаха да раждат зализани кариеристи, сноби с лява реторика, откровени глупаци, които си мислеха, че като подкрепят свободния пазар и корпоративната глобализация, изглеждат много готино и модерно.
И изведнъж сякаш удари бомба. Точно във Великобритания, столицата на зализаната идея за дясна левица, лейбъристите масово избраха Джеръми Корбин за лидер. В английския език не достигат думи, за да опишат това колко е ляв той, защото видях всякакви определения - hard-left, far-left, extreme-left... Считаният за пълен аутсайдер Корбин направи изключително модерна фейсбук-кампания, привлече на своя страна левите интелектуалци, със своята биография доказа последователност и почтенност и чудото стана! Стигна се дотам, че в своя фейсбук-профил консервативният премиер на Великобритания Дейвид Камерън истеряса: "Лейбъристката партия е заплаха за нашата нацционална сигурност, за нашата икономическа сигурност и за сигурността на вашите семейства".
Ехааа, абе, дайте да го видим какъв е този по-голям брат на Сатаната, кой е този политически демон, кой е този политически бин Ладен Джеръми Корбин, който така е смутил мозъчната дейност на английския премиер.
И ето, точно тук идва втората изненада. Всеки, който седне да чете за Джеръми Корбин може само да се изпълни с възхищение и респект. В политическия живот, рядко може да се срещне с пример на човек, който така последователно да отстоява каузи и никога да не им изменя. Краен републиканец, например, Корбин никога не става на химна на Великобритания, защото той е с рефрена "Боже, пази кралицата". Корбин толкова последователно отстоява своите виждания, че дълго време е нещо като черна овца в своята партия, защото като депутат над 500 пъти гласува срещу своята група, по това време овладяна от неолибералните фундаменталисти, от разглезените момченца, които си въобразяваха, че левицата може да флиртува с богатите като кол-гърла, която разчита да си издейства предложение за брак.
Вероятно заради страха от това, че се появява човек, който говори нормално, който връща дебата за традиционното ляво и не се страхува да отстоява идеи, които трябваше отдавна да са сатанизирани от големите медии и политическия мейнстрийм, срещу Корбин се проведе една нечувана и подла медийна кампания. В нея се включиха не само представителите на десницата, които изографисаха на Орбин образ на полудял и вманиачен фанатик, но и лейбъристите, които гравитират около Тони Блеър и които така добре са се изчистили от всяко социално мислене, че по нищо не се различават от консерваторите. Корбин се оказа опасен, защото върна голямата тема за държавата в икономиката, защото остро се обяви срещу приватизацията в здравеопазването, постави на дебат идеята за мащабна строителна програма за жилища, които да бъдат раздавани чрез наеми контролирани от държавата, за по-справедливи данъци.
Корбин дойде като отговор на разпада на леви стойности, процес, който мина като торнадо и през европейските левици. Заради това медиите на Мърдок във Великобритания отново и отново се упражняваха на гърба му, пращаха журналисти в опит да се гаврят с него, но този обикновен човек, необикновен със своята идеологическа сила, успя да излезе като победител. Защото зад него застанаха обикновените лейбъристи, тези, които вече никой не питаше за политиката на партията. Да не забравяме и друго - победата на Корбин стана възможна, защото на лейбъристите масово бе дадена възможност да гласуват. Това трябва да е шамар за досегашните ръководства - когато дадеш думата на обикновените социалисти, те винаги мислят от досегашните върхушки на статуквото. И тази пукнатина между провеждана политика и гласуващи хора, която унищожаваше лейбъристите, най-накрая бе запушена от Корбин, който стана отговор на едно голямо търсене за различна надежда. Най-накрая халюцинацията за третия път получи смъртоносния си удар, а на напудрената левица бе показано ясно какво искат хората - те искат автентични носители на идеите, искат връщане към онази старомодна левица, която изгради социалните държави и превърна Европа в мечта. Това е символът зад Корбин - надеждата, че най-накрая левицата ще бъде наистина левица и ще спре да ръси глупости, а ще се заеме със своите вечни битки, които правят света по-добро място.
