/Поглед.инфо/ Името Бърни Сандърс за първи път научих от филма на Майкъл Мур "Капитализъм: Любовна история". В него Сандърс съвсем открито и в разрез с правилата на медийния мейнстрим и пропаганда се обяви за "демократичен социалист", а сами знаете, че след ерата на Макарти думата "социалист" е така сатанизирана в САЩ, че левицата там все още предпочита да минава с евфемизма "liberals". Пред Мур Сандърс съвсем кротко и почтено обясни основите на своето политическо кредо - повече регулация на финансовите пазари, ограничаване на алчността на корпорации и изграждането на държава, където всеки има своя шанс.
Голяма част от американците, които не са дишали отровните изпарения на "Фокс нюз" и техните производни, оценяват Сандърс, защото той успява няколко пъти подред да влезе като независим кандидат в Конгреса на САЩ, а след това и в Сената и да се бори за своите идеи.
Тогава отделих време и прочетох повече за политическия му път. Той е изумителен. Сандърс, който е роден през 1941 година, е участник в повечето битки за граждански права и демокрация, за които знаем от историческите филми. Например, през 1963 година е участник в похода за Работа и Свобода, прословутото събиране във Вашингтон, където Мартин Лутър Кинг чете своята известна реч "Имам една мечта...". Като сенатор след това Сандърс е най-активният глас срещу неравенството в САЩ, най-активно подкрепя идеята за обществено, а не частно здравеопазване и общо-взето се оказа единственият политик, който открито тръгна на поход срещу милиардерите, като дори отказа техните пари като дарения. Така Сандърс се оказа най-големият глас срещу бедността след Робърт Кенеди, който бе убит, преди да има шанс да стане президент.
Когато през април стана ясно, че Сандърс ще се бори за номинация за президент от Демократическата партия, честно казано, не приех с оптимизъм новината. Той стои много по-вляво от огромна част от Демократическата партия и просто не виждах никакъв начин да се пребори с огромната финансова машина, в която се е превърнала Хилъри Клинтън. И все пак, на американците очевидно вече им е писнало да гледат как години наред един малък ултрабогат елит налага политическите правила във Вашингтон, защото с удивление разбрах, че социологическите проучвания показват преднина на Сандърс пред Хилъри Клинтън. Разбира се, това е все още много ранен етап от надпреварата за номинацията на демократите, но потърсете клипчета в Ю Тюб на Сандърс - на този етап от кампанията никой досега не е събирал такива огромни тълпи от хора, които възторжено да аплодират посланията му. Очевидно Сандърс е събрал огромна политическа мощ, защото той говори това, което обикновените хора отдавна си мислят, но никой от политическия елит не смее да го изрази по подобен начин. Насладете се на една автентична политическа реч и слово, такива, каквито отдавна не са били използвани: "Тази кампания изпраща послание към класата на милиардерите - да, ние имаме куража да си премерим силите с вас! Нашето послание към милиардерската класа е - вие няма да продължавате да получават милиарди данъчни облекчения, докато има деца в Америка, които си лягат гладни! Вие няма да продължите да спирате фабрики в Америка и да изпращате работните ни места в чужбина, докато милиони американци имат нужда от работа. Няма да продължавате да криете милиарди долари на Кайманите и Бермуда, докато ние имаме огромни нужди, които не можем да посрещнем тук. Алчността на милиардерската класа и корпоративна Америка трябва да бъдат спрени".
Това е точната диагноза на американския проблем от последните 30 години. Неолибералният разгул на богаташите превърна САЩ в експериментална площадка на всякакви десни токсични идеи. Резултатът от това беше ужасяващата криза от 2008 година. Нито един виновник за нея обаче не бе наказан. Нито един. Оставиха няколко банки да фалират, но спасиха най-големите от тях. Социализмът за богатите бе в пълен ход. Тези, които сринаха системата, получиха тлъстите си бонуси и се оттеглиха, а на бедните отново бе представена цялата сметка. Резултатът е точно такъв, какъвто го описва Сандърс - САЩ са страната с най-голямо неравенство сред развитите страни. И този огромен морален проблем бе оставян досега настрани. Неравенството е в състояние да разкъса социалната тъкан в една страна като раков тумор. Този проблем упорито се отбягва от десните икономисти, които отказват да признаят, че прословутото "процеждане" просто не се осъществява. Най-богатите паразитират върху всички останали и стават още по-богати.
И обикновеният американец, този, заливан от телевизионна отрова и шамани избирател, очевидно вече е на път да разбере, че американската мечта е просто една илюзия от миналото. Американската мечта беше продукт на едни съвсем други времена, когато дъжавата в САЩ бе истински регулатор, а не просто придатък на американската олигархия. Милиардерската класа се почувства свръхсилна и започна да убива запазената марка на САЩ - средната класа.
Средната класа не съществува в автентичния капитализъм. Тя е инженерен продукт. В САЩ тя бе създадена от политиката на Рузвелт, последният американски президент с истинска визия за нещата. Рузвелт осъзна, че капитализмът може да глътне вода и да бъде пометен от вълната на бедността и радикалните настроения и заради това го промени и го социализира. В мига, в който неговите уроци бяха забравени, милиардерите изпълзяха от блатото и нароиха своите паразитни тинк-танкчета, чрез които да държат целия свят в идеологическо подчинение.
И Сандърс е опозиция на целия този нов финансов ред, който превръща света в концлагер, където вместо надзиратели, има банкери и братя Кох, например. Да, прочетете за братя Кох, Сандърс често ги споменава в своите речи, следващият път като ви кажат, че в САЩ няма олигархия, просто посочете техните снимки. Това е лицето на смазващата айнрандистка арогантност, която засмуква все повече и повече политическа власт.
Сандърс има своя шанс да промени политиката в САЩ. Неговият успех вече е сигурен най-малкото, защото той промени езика на левицата и я извади от състоянието на ступор, в което съществуваше тя. През 2008 година Барак Обама бе избран именно с надеждата, че ще предложи алтернатива на смазващото статукво и той на практика се подигра с тази надежда. Не смятам, че Обама е лош президент, но от него се очакваше много повече. Днес носител на същата тази надежда е Бърни Сандърс, този опиянителен честен човек, който на 73 години не изпита нито грам страх да влезе в битката с големите кинти и да даде глас на тези, които бяха лъгани толкова много години. Наистина му стискам палци. Американците заслужават президент като него. Светът също.
