/Поглед.инфо/ На 21 май 2015 година световните агенции гръмнаха - "Ислямска държава" превзе Палмира. Още тогава ми се сви сърцето. По някаква случайност, преди да започне гражданската война в Сирия (въпреки, че според мнението на хора, които уважавам, това е война на сирийците срещу разни чужденци, обединени в терористични групировки), Палмира беше единственото нещо, което знаех за тази държава. Бях чувал, че този древен град го наричат "невестата на пустинята" и бях разглеждал един фото-албум за това магнетично място, насред пустинята, кръстено вероятно по копнежа за палми на древните пътешественици, които са обикаляли земята в следване на мечтите си и жаждата на душата.
Превземането на древната перла обаче съвсем не стана толкова инцидентно, колкото го представяха заглавията в агенциите.
Всъщност пет дни преди окончателното превземане беше ясно, че джихадистите са се насочили натам. От ЮНЕСКО специално биха камбаната за това, защото Палмира е включена в списъка с паметниците на световното културно наследство, а всички сме наясно, че ислямистите оценяват културата с гранатомети и заличават древните паметници с нечувана страст. Преди Палмира, джихадистите сринаха яростно и с булдозери, чукове и експозиви няколко други древни асирийски града – Нимруд, Хатра и Дур Шарукин. През февруари 2015 година пък разпространиха видео, показващо разрушението на артефакти на хиляди години в музея в иракския град Мосул.
Но обратно в темата - международната коалиция, предвождана от САЩ, която уж бе започнала бомбардировки срещу ИДИЛ (които наскоро един грантов кърлеж нарече "ефективни"), имаше поне пет дни да спаси Палмира. Да посипе с огън отрядите на главорезите и да спаси не само жителите, но и самия град. Да опази това безценно историческо наследство, останало завинаги в мен, благодарение на един случаен фотоалбум. Заради това приех падането на Палмира като предателство. Не спряха ИДИЛ. Можеха, а не го спряха. Не пратиха нито един самолет поне да се опитат да забавят сатанинския поход към руините. Сърцето на международната коалиция не трепна. Не помогнаха и призивите на Маамун Абдел Керим, директор на сирийския департамент по античните находки и музеите, да бъде спасен "брилянтът на сирийската пустиня". Не помогна нищо.
ИДИЛ нахлуха в "невестата на пустинята" и сигурно едва след известно време ще осъзнаем целия мащаб на злодеянието, което са направили. Не е ясно колко души точно са избили там, но за една жертва задължително трябва да споменем. В ръцете на терористите попадна 82-годишния главен археолог на разкопките в Палмира Халед Асаад. На 19 август стана ясно, че той е бил екзекутиран от ИДИЛ. Асаад, прекарал повече от половин век в работа по руините в града, е бил обезглавен, а тялото му е било провесено на антична колона на централния площад на Палмира.
Сетих се за всичко това, когато прочетох една доста обнадеждаваща новина. Сирийската армия само преди ден успя да прекъсне основния снабдителен маршрут за Палмира и така обезкърви ИДИЛ в древния град. Въпрос на време е контролът над перлата да бъде върнат в ръцете на правителствените сили. Оказа се, че само за 6 месеца, не повече, победоносния поход на ислямистите може да бъде прекъснат, те да бъдат обърнати в бягство и принудени да водят защитни бойни действия, а не нападателни. За целта обаче Сирия се е нуждаела от руската авиация, която методично, целенасочено и упорито разчисти фабриките за оръжия, снабдителните пунктове на ИДИЛ и даде солидна глътка въздух на армията на Асад, да може да се прегрупира и окопити. Резултатът го виждаме всички - гърч над "умерената опозиция" в Алепо и изстискването на ИДИЛ като гной от цирей от Палмира.
Основният въпрос обаче остава да стои с пълна сила.
Защо ИДИЛ изобщо бе пусната там?
Защо нито един самолет на международната коалиция не се опита да прекрати техния поход към "брилянта на пустинята"?
Нима ИДИЛ бе оставена да нахлуе там, да унищожава древни руини, да убива хора и да екзекутира археолози в името на някакви тактически или политически цели?
Как така руснаците за половин година успяха да постигнат решителен прелом в битката за Сирия, а международната коалиция за повече от година и половина не успя дори да спре снабдителните маршрути и кладенците за нефт на ИДИЛ?
Това не е текст за политическо отмъщение. Това е текст за поетична тъга. Още отсега тръпна какво ли ще открият в Палмира след брадатите ненормалници, защото ми се струва, че ако са унищожили много, това ще е пряка атака срещу моите детски спомени за този град, спомени от един албум, потънал в тишината на историята.
И понеже вече заговорих като поет, време е да спирам с въпросите. Опасявам се обаче, че те ще бъдат задавани отново и отново оттук-нататък, защото рано или късно, когато бурята в Сирия спре, самите сирийци ще търсят отговорите си. И ще бъдат прави да питат.
Кой им отне Палмира тогава?
Не знам защо се сетих тези дни за едно уникално стихотворение на Махмуд Даруиш - "Още една смърт и ще те обичам". Този човек е гениален. Неговите думи сякаш са уловили моята тъга за Палмира и са я поднесли под формата на думи:
Защото ситният дъждец пречупва ме, когато възвестят очите ти,
че пътищата към загиналите от града опустошени са от твоите ръце,
тогава аз изкачвам божеството малко
и не бе любов,
не беше ден,
не бях,
и ти не беше...
