/Поглед.инфо/ На 10 януари 1997 година групичка озверели протестиращи (това бяха протопротестърите) нахлуха в българския парламент. Прозорците на историческата сграда бяха изпочупени, а лумпените, нахлули вътре, обръщаха бюра, чупеха столове и си фантазираха, че цялото им хулиганство е върховно проявление на демокрацията. Кадрите и снимките от онова време са запечатали атмосферата - върховно озлобление, дива истерия и фанатична омраза.
Имам личен спомен от тази фатална дата. Факултетът по журналистика се намира съвсем близо до парламента и със стар фотоапарат в ръка отидох да видя какво се случва. Не си спомням вдъхновени от демократично опиянение и европейски възторг лица. Точно обратното - още по обед на 10 януари ми беше ясно, че ще стане някакъв инцидент, че всичко е замислено така, че да се случи някакъв върховен сблъсък. Защото хората, заобградили Народното събрание на първа линия, приличаха на затворници, които само преди няколко дни са били пуснати на свобода. В тях нямаше нищо възвишено или смислено. Вечерта новините потвърдиха моите опасения - същият лумпенаж бе изнасилил чудовищно идеята за демокрацията и бе преминал нормалните законови рамки. Това беше триумф на безчестието.
И тук стигаме до основния проблем. Дълги години след това това брутално хулиганство ни бе разказвано като приказка за събудения народ. Изпочупените прозорци и обърнатите бюра ни бяха представени като символ на порива за свобода. Първото поколение грантаджии изхаби титанично количество енергия, за да пише патетични есета как 10 януари е белязал България с гражданска енергия, която зачертала старото и отворила пътя към Европа. Говореха ни как цивилизационният избор бил направен окончателно. Тогава изгря пак звездата на СДС и Иван Костов. Протестиращите на 10 януари ги удостоиха с цялата власт. И резултатът беше покъртителен - те получиха унищожителна приватизация, началото на удивителната мегакорупция у нас (да не забравяме, че именно протестът на 10 януари роди първото правителство, което имаше министър с прякор "Господин 10 процента"). Приватизацията, направена по седесарски, даде собственост на олигархията и я увековичи завинаги като политически фактор. Изобщо, ако тези, които хвърляха павета през 1997 година, знаеха какво ще получат в замяна на техния протест, вероятно щяха да обърнат посоката на изстрелите.
Дясната патетика за снежния 10 януари обаче се опита да героизира насилието и да превърне в жертви хората с павета в ръката. Спомням си как настоящият конституционен съдия Филип Димитров се мотаеше с рана на главата из тълпата и твърдеше, че полицаите са го пребили. Идеята беше очевидна - насилниците искаха да си купят ореол на невинност, да изиграят ролята на мъченици на демокрацията. Заради това си мисля, че е много добре, че полицията онзи ден не разгони протеста, както имаше правото да направи. Така поне част от плана беше демаскиран и унищожен. И Филип Димитров си остана просто Ф.Д, един политически микроорганизъм, който вече е забравен от историята.
10 януари обаче стана метафорична дата.
Получи се като в древната мъдрост, че който камък хвърля, от камък ще погине. Само 4 години след истеричната зима на 1997 година СДС започна да се свлича към канализацията на историята, за да не се появи никога повече във върховете на политиката. Мотъщото СДС, което трябваше да управлява 20 мандата подред, се стопи до микроскопична политическа частица. Духът на разрушението се обърна срещу тях, защото годините им на власт ще бъдат запомнени само с него - дадоха заявка за власт като потрошиха парламента, в управлението разрушиха индустрията, за да се закрепят на власт нефелно и мелодраматично разрушиха Мавзолея, а най-накрая разрушиха самите себе си. Което беше неизбежно.
Днес 10 януари е като някакъв далечен махмурлук. Дори тези, които направиха кариера като славословеха насилието и се възторгваха от "народният порив по Европа", вероятно днес ще се направят на разсеяни и ще отминат датата с позорно мълчание.
Само че призракът на това насилие не е изчезнал от колективното несъзнавано на българското дясно. То бе разглезено и си въобрази, че нещата се случват именно по този комшарен начин. Ето защо през лятото на 2013 година имаше пореден опит 10 януари да бъде повторен. Пак се появиха налудничавите тълпи, които считат за върховенство на демокрацията това да откопават паветата и да целят автобуси с тях. И до днес можете да срещнете коментари на психодесни, които автоеротично се възторгват от Нощта на Белия автобус, защото тогава пак са мятали павета. Между другото и Нощта на белия автобус доказа, че хвърлящите камъни моментално биват наказвани от историята. Тези, които щяха цивилизаторски да дръпват България пак към европейските правила, в крайна сметка станаха държанки на Бойко Борисов, който ги обезкости по всички правила на политическия канибализъм.
И заради това сега виждаме ново проявление на този десен дух, който все търси как да се спаси от отговорност - създаването на партия "Да, България". Поредната дясна мимикрия. Поредното хамелеонство на тези, които всеки път като барнат власт, водят България до катастрофа, което не им пречи да заемат позите на висши морални съвести, когато получат време в сутрешните блокове. Днес наследниците на 10 януари вече искат да "чупят системата", макар че единственото, което са чупили досега, са мозъчните клетки на случайните избиратели.
Призракът на 10 януари продължава да витае в политиката. Този махмурлийски бяс на усещането за богоизбраност продължава да съществува, макар и със затихващи грантови функции. Тези дни новият певец на психодясното и политологическата мадам на десницата Даниел Смилов написа потресаващ текст, че всички, които не са в "Да, България", били всъщност НеБългария. Значи, ако не си като тях, не си българин. Ако не принадлежиш към техния клуб, те ще те оставят да се давиш. Има повече от един начин да се хвърлят павета. Както има повече от един начин политическите насекоми да претендират, че изразяват интереса на българския народ. Но това с всяка година от 1997 година става все по-малко вярно. Хората започнаха да проглеждат. Тоест може би си е струвало да минем през счупените прозорци, за да видим как българската десница може да ражда единствено и само това.
Махмурлук и разрушения.
Дума
