/Поглед.инфо/ Една историческа дата може да разделя, но не трябва непременно да противопоставя. Така е и с календарното напомняне за Народния съд. Не можем просто да прескочим тази дата, макар че дискусиите около нея до голяма степен са безсмислени. Нито една от страните няма да приеме дори част от другата версия, а и най-малките компромиси в примирителна посока се смятат за кощунствени. Но често това равновесие в разделението преднамерено се нарушава.
Историческата памет невинаги внушава само възвишеност. Тя може да отправи и послания, които съживяват ненавист, която би следвало да бъде заровена в миналото. Едностранчивата картина от историята винаги е тенденциозна, често лъжлива. Не може да се втълпява на германците, че "преди три поколения вие имахте имидж на злодеи и затова да мълчите, защото ще ви напомним за душегубките, Холокоста и расизма". В живота на всяко общество има тежки травми, които се възприемат по различен начин и, без да носят старата острота, никога не зарастват. Те продължават да пораждат съвременни възпроизвеждания. Тези рани са източник на сблъсъци. Защото за различните хора те носят различно усещане. Личната съдба на отделния човек невинаги съвпада с позитивните исторически оценки. Горчивината от нея често се разминава с победните маршове и чествания.
Всяка политическа трансформация носи и прояви на битова лична мъст според победителите. Освобождението на Франция доведе до брутални разправи дори и с онези жени, допуснали интимен контакт с германци по време на окупацията. Те са обвинени в "хоризонтална колаборация". Но предвидливият ген. Де Гол побърза да спре тази изначална тенденция. Той ограничи за 60 години отварянето на архиви, разкриващи сътрудничеството с нацисти на французи по това време, които не бяха малко. Екзекуцията на лидери от Виши като марионетката Пиер Лавал, презрителното порицание на престарелия маршал Петен, следваше да спрат локалните възмездия. Невинните жертви от този период станаха предмет на художествени възпроизвеждания, които не разкрасиха нацизма, но показаха, че справедливостта невинаги е човечна. Явление, наблюдавано не само във Франция. Това, което стана у нас по време на Народния съд, в различни степени се случи навсякъде, където имаше съпричастност с Третия райх.
Би било отблъскващ цинизъм, ако употребим някогашния израз "така им се пада!" за всичките жертви на Народния съд. Но същото е, ако го отнесем към онези жертви преди него, заради които той наказваше. Самото му название буди противоречия, вариращи от отрицания до възхвала. Но ако някога се твърдеше, че всички са виновни, това не означава, че сега всички са невинни мъченици! Нека напомним, че при всички декларации на антихитлеристката коалиция, още с Атлантическата харта от 1941 г., има проекции за наказанието на отговорните за войната, без непременно да се привежда юридическа аргументация за това. Да не напомняме какво говореше радио Лондон на български език за повечето от жертвите на Народния съд. Може би говорителят Влада Карастоянова е комунистка? И нима само честни и доблестни души са жертви на Народния съд, както сега се опитват да ни внушат? Ние разбираме скръбта по тях на техните близки. Но има и други скърбящи. Не следва да говорим само за едните, подминавайки другите. Американска историчка, написала книга за майор Томпсън, заради която в София дискретно дойде губернаторът на Калифорния, е шокирана от някои имена, изписани на паметника на жертвите на комунизма. Един от тях е екзекуторът на Томпсън, чиито брат Едуард и снаха Дороти станаха по-сетне знаменити историци. В контраст, една от първите грижи на новото правителство след Девети е да освободи пленените американски пилоти, държани при прилични условия в Шумен. За всеки случай на жестокост от едната страна можем да посочим адекватни прояви от другата. Защото няма монопол над нещастието. Всички народи са причинявали жестокости и са били обект на беди.
Така е и с хората.
А какво са правели част от разярените днес отрицатели на Народния съд след него? Те носеха червени пагони, пееха за партията, бяха озарени от словата на пътеводни големци, цитираха решения на пленуми, както сега си служат с Евангелието, рапортуваха като кореспонденти от чужбина съгласно партийната повеля, носеха дечицата си на рамене на манифестациите. Това също не е наше изключение. Помня, през 1994 г., как един генерал от КГБ - Олег Калугин, обяви по американската телевизия, че цял живот се е възхищавал от Солженицин. Не глупостта, според Айнщайн, а безсрамието е безкрайно.
Затова нека престанем да се замеряме с костите на падналите! Да престанем да спорим колко са изкланите преди и след Девети. Този спор не променя настоящото. Но как ще живеем така в ненавист? Много подобни призиви са отправяни досега, но винаги безрезултатно. Трябва просто да затворим страницата. Иначе историята ще се повтори, макар и в друг формат.
Дума
