Всички медии и сериозни държавни институции ни честитиха Деня на обявяването на Манифеста на българската независимост – 22 септември 1908 г.
Председателката на Народното събрание прие рапорт на почетен караул , Президентът на Републиката и всички възможни кандидати за освобождавания от него пост се строиха на великотърновския площад. Речите съдържаха една теза – национално обединение като път към национална независимост.
Това радва патриотите и всички могат успокоени да се строят под тези знамена без да се задълбочат върху историческата конкретика – скучна и досадна, защото се отнася за далечни времена и за мъртви вече величия. Традиционното българско пренебрежение към историческата последователност на събитията – нашият велик недостатък, който винаги ни прави изненадани от случващото се с България, се повтаря отново.
И така датата 22 септември 2008 г. е по стар стил , всъщност ние отдавна не можем да решим по кой точно стил ще честваме празниците си – 3 март честваме по нов стил , 19 февруари - деня на смъртта на Васил Левски- също. Ако следваме тази логика, трябва да честваме Деня на независимостта на 5 октомври.
Какво представлява този изключителен акт в контекста на световната история /а това в началото на 20-ти век е европейската история/ ? В 1908 година това разбира се е Революцията в Османската империя , която ние историците за удобство наричаме „Младотурската революция”.
За наша всеобща изненада в историографията тези 8 събития носят наименованието Четвъртата източна криза. Нещо повече – европейските дипломати се концентрират върху анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария , нещо което виенският двор е получил още в Берлин през 1878 г. , докато българският Манифест се възприема като производен на кризата.
И все пак едно събитие отпушва кризата , която се възприема през 1906 и 1907 г. като местна, второстепенна или двустранна.
Когато на 24 юли 1908 г. частите на Трети армейски корпус в Солунския вилает застават зад своите командири с искането за конституционно управление на Империята, всички външни канцеларии са наясно,че обстановката коренно се променя. На преден план излизат не традиционните дворцови фаворити от Долмабахче , а никому неизвестни командири – Али Фуат, Мустафа Кемал , Кязъм Карабекир , Енвер бей и комитетите „Единение и прогрес”. Султан Абдул Хамид ще запази властта си още една година, но това ще е време на революции и контрареволюции,на лавиране и търсене на някакви шансове за оцеляване.
Това само показва, че нашият „сюзерен” според международните документи от 1878 и 1886 г. е притиснат до стената и „българската независимост” е една от възможните карти за разиграване и оцеляване.
Най-силният и динамичен играч на международната сцена в тази преломна година е разбира се Австро- Унгария . Императорът Франц- Йосиф е над 80 години , наследникът на престола е ерцхерцогът Франц-Фердиданд фон Остерайх-Есте , за кого ще си спомним през 1914 г. с датата 28 юли и с град Сараево ; външен министър е динамичният Фон Ерентал и унгарската част от управляващите.
Възстановяването на Конституцията от 1876 г. и особено изборът на нов османски Меджлис би предизвикал такъв избор в Босна и Херцеговина, би легитимирал „османската” принадлежност на двете области и би отложил австро-унгарските претенции към тях .След тежките конфликти със Сърбия през 1906 г. известен като „Свинското ембарго” ,когато е забранен вносът на свинско месо в империята, това изглежда крайно неприемливо и дори обидно за виенската група.
Следователно Берлинският договор трябва да бъде денонсиран и обезличен. Най-бързият път към това е обявяването на Манифестът за независимост на Царство България , което превръща в утрото на 22 септември 1908 г. князът на Княжество България и Управителят на Южна Румелия Фердиданд Български в Цар на Царство България.
Само ден след акта от църквата „Св.40 мъченици” и хълма Царевец ще последва декларацията на граф Фон Ерентал за анексирането на Босна и Херцеговина.
Четвъртата Източна криза предизвиква бурята на недоволство в Сърбия, натиск върху Русия и Франция, серия от писма и заплахи, но в крайна сметка през април 1909 г. с компенсации и взаимни договорки Европа се разминава без война.
Събуден е обаче радикалният сръбски национализъм , гръцката Мегали идея се възражда, албанските патриоти от Османския парламент вече застават срещу младотурците, а в техните редици пък вземат връх най-опасните трима Енвер , Джелял и Кямил, които се готвят за преврат и диктатура.
Предстоят трагични събития – на много кръв ,на крах на национални програми и илюзии , на емиграция , съд и дори разстрел за национални лидери и монарси . Открива се трагичното десетилетие – 1910 – 1920 г.
И тогава се питам - кога завършва 19 и кога започва 20 век ?
