Четвърто поколение фенове плачат на неговите прочувствени балади, миналата година чукна 60, а Данчо Караджов си е все същият енергичен и емоционален рокаджия. “Понякога ми се струва, че животът едва сега започва”, казва живата легенда на “Сигнал” и не позволява на умората и рутината да му попречат да прави нещата, които обича. Роден е на 20 януари 1952 г. в София. Първо разкрива дарбата си за рисуване и учи декорация в Техникума по художествени занаяти. ВV-и клас му подаряват първата китара и се оказва, че има и музикална дарба. На 13 години вече е на сцената, като първата му момчешка банда е “Диамантени пръстени”. От 1969 до 1971 г. е в група "Кенари“, а от 1971 г. се включва в "Златни струни“. Фронтмен е на “Сигнал” от самото й създаване през 1978 г., автор е на музиката на около 96 % от песните. След 35 години със “Сигнал” и над 40 на сцената рок легендата има зад гърба си 16 албума, над 6 000 концерта и рекорд с над 500 000 продадени плочи. През 2012 г. записа и първия си солов албум "Tакъв е животът” (C,est la vie).
-Данчо, това лято бяхте на национално турне “35 години “Сигнал”, сигурно е имало много емоции?
-Случиха се много хубави неща. Минахме през Варна, Бургас, Русе, Царево, Пловдив и се доказа отново, че когато си коректен към хората, няма значение, че може да са те гледали 350 пъти за тези 35 години. Във Варна и в Русе се случи нещо невероятно – голямо мотоциклетно шоу, шествие с полицейски ескорт, а хората бяха наизлезли по улиците, махаха, викаха, крещяха и ни поздравяваха с познатия рокаджийски знак. И черешката на тортата беше, когато 15 минути преди започването на концерта влизахме с моторите през главния вход и цялата публика беше на крака и ни приветстваше с възторг.
-Няма и нотка на умора в гласа ти, когато говориш за любимата музика… Какво е да си рокаджия на 60?
-В един момент ми се стори, че една сега започвам. Някой ще каже: “Да бе, сега се сетил, на 60 години, да започва”. Говоря за емоцията, за романтизма, ако щеш. Моята съпруга, като прочете тези редове, ще каже: “Да, ти си най-големият романтик”. Не, не, не съм, но може би притежавам таланта да внушавам на хората точно това. Аз съм много затворен човек. Не мога да разбера защо, качвайки се на сцената, един Йордан е различен от този, който слиза от сцената…
-А какъв е слезлият от сцената Йордан?
-Ами такъв затворен, нищо общо с това, което хората познават от сцената. Може би това ми помага да релаксирам и да почивам от всичко. Все пак не е толкова просто да измислиш толкова песни… Но тази моя затвореност пречи много на семейството. Казват ми: “Ти даваш всичко на сцената, а като слезеш от нея, затваряш се и не можем не можем да контактуваме така, както бихме искали. Може би това е цената, която плащам...
-Техникум по художествени занаяти – защо избра това?
-Защото първата дарба, която Господ ми е дал, е рисуване, далече преди да разбера, че китарата ще бъде моя съдба. Рисувам от много малък. Бях се специализирал изцяло в графиката и до днес предпочитам да гледам графики. Винаги ме е предизвиквала трудността да боравиш само с черно и бяло, още от малък.
-Каква специалност беше?
-Декоратор. Учил съм, освен аранжиране на витрини, стъклопис, стенопис и още много други неща, които останаха само като теория, защото не съм го практикувал. Но изрисувах доста стъкла на мои роднини и приятели. Бях много запален тогава.
-Любовта към музиката от китарата ли тръгна?
-Боже Господи, не знам… Вероятно. Нямах никаква идея за музика въобще, излязох за пръв път на сцената 13-годишен, в моето любимо 36-о училище, където учих доVIIIклас. Беше за един 24 май 1965-а, много добре си спомням годината, бяхме направили едно репертоарче с мои съученици и там беше първото ми излизане с китара в ръка.
-Имаше ли корифей, който да те потупа по рамото и да каже: “Свири, момче”?
-Нямаше такъв. Слушахме “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс” само по къщите, защото милицията късаше магнетофонните ленти, арестуваха ни. Когато бях вV клас, един денмоята баба, майката на баща ми, донесе китарка. Аз ритах топка с момчета на улицата и гледам, пъхнала нещо под шлифера си, издуло се. Питам: “Стара майко, какво е това?”, а тя: “Ела вкъщи, ще ти го покажа”. И като влизам, гледам – тя опряла китарата, и аз, ама никакво внимание!
-Много модерна била тази твоя баба…
-Жестока баба! Казваше се Катерина, викаха й баба Ката. На следващата вечер баща ми се прибира и хваща китарата. Викам: “Ама ти можеш ли да свириш на китара?”, а той каза, че може на руски строй. Започна да свири онзи италиански хит “Марина, Марина”, аз поисках да ми покаже и оттам тръгнах. Имахме вкъщи радиограмофон “Акорд 10”, едно от най-модерните неща, които България произвеждаше, и плочи на Емил Димитров и на Лили Иванова. Аз започнах да си фантазирам чрез китарката, пусках плочите и вадех парчетата по слух.
-Кой ти каза, че от теб ще стане музикант?
-Един ден започнах да уча испански строй и казах на баща ми, че тази китара вече не става, малка е, няма акустика, а той: “Ще видим”. Вече бяхме започнали да свирим разни парчета на “Бийтълс” и “Ролинг Стоунс”. Баща ми каза: “Ще извикам чичо ти Пальо да те чуе”. Приятелят му Пальо беше уникален музикант, свиреше на всякакви инструменти. Чичо Пальо ми вика: “Данка, я изсвири сега и изпей нещо”. Започнах, а той каза: “Караджа, купувай му на тоя китара”. След ден-два с майка ми и баща ми отидохме на “Дондуков” до Младежкия театър в музикалния магазин и купихме една акустична китара.
-А първата ти електрическа китара?
-Мина година-две, споменах на нашите, че ми трябва вече такава, но те се опънаха, защото струваше 127 лева, а тогава, през 1966-67-ма година, заплатите бяха по 80 лева. Викам им, че имам приятели с усилватели и искам да репетираме. И тогава пак тази моя баба Ката се намеси, като каза, че ще даде половината пари. Така купихме първата ми електрическа китара “Орфей”, много красива, с едно приспособление за вибриране на звука.
-Толкова години с една и съща жена – това е нещо нетипично за един рокаджия…
-Да, с Мариана сме 43 години заедно, от 37 сме женени. Тези години минаха на един дъх при нас. Как сме останали заедно? Не знам… Тя Лора се шегуваше: “Абе вие не сте за тоя ХХ-и век, би трябвало да живеете във времената на Шекспир”. Не знам, изживели сме някакъв романтизъм заедно… Правила е компромиси заради работата ми, защото сама си изгледа Даниел и Лора. Аз пътувах страшно много и понякога е била с мен, но не толкова често.
-Синът ти Даниел не се изкуши от колекцията ти китари…
-Той завърши визуални изкуства, кино и телевизия в Нов български университет и сега работи в шоуто “Денис и приятели”. Киното и телевизията са му слабост открай време. През 2002 г. направи един наш клип по случай 25 години от първия ни хит, но някак си не се запали по това. Беше в екипа на сериала “Къде е Маги”, а от една година е при Денис. Наследил ме е във визуална насока. И двамата с Лора рисуват страхотно. Когато показах рисунки на Лора на един приятел Борис Бранков, преподавател в академията, той каза: “Тази какво прави в музиката?”. Но точно тогава Лора направи група “Бол фейс” и издадоха албум. След това, преди 4-5 години “Ъпсурд” я поканиха да работи с тях и това й беше много силен старт.
-Какви нови емоции внася в живота ти внучката Ния?
-Тя е дъщеря на Даниел и вече е на година и половина. Когато се роди, аз толкова изтръпнах от удоволствие, че това дете го има вече на земята, че написах песен “Ния”, включих я в самостоятелния си проект “C’est La Vie” и почти на всеки концерт я пеем. Ния танцува, пее, фантазира си някакви мелодии, много будно дете, прави неща, които ме удивляват. Дано и тя да бъде докосната с божествена дарба…
-Дъщеря ти Лора е бунтарка, достойна дъщеря на рокаджия… Наистина ли не й попречи да прави своята различна музика, да се съблече за “Плейбой”?
-Абсолютно не й се бъркам. Тя когато получи поканата за сесията, първо се обади на мен и на майка си и каза: “Карат ме да снимам за “Плейбой”. Какво ще кажете?” Аз й казах: “Снимай”. Те двамата с брат й са расли в една среда, в която нямаше жестоките баща и майка, а имаше страхотните приятели. Беше на 11 години, когато я заведох да си направи татуировка на глезена, делфин, който и до днес има. Преди това водих Даниел да си направи на ръката, тогава беше на 15 години. Живели са много волно. А колкото до музиката, никога не съм се опитвал да й преча в избора. Само й предложих да я заведа в студио на прослушване, но тя каза: “Не, остави ме на мира, ще ти донеса парчето да го чуеш”. Но съм се убедил, че има вкус, като се започне от гримирането и се свърши до музиката.
-Повтарял ли си й често, че е красива, за да има самочувствие?
-Не, но съм й повтарял да внимава много с човеците, наречени мъже. Тя няколко пъти ме попита защо, а аз: “Не стават за нищо!”. Мариана обаче ми повтаряше: “Недей да я учиш така, моля ти се, ще остане стара мома, ще чака принца на белия кон”. Минаха години и един ден тя идва и ми казва: “Татко, знаеш ли колко беше прав”. Опитвал съм се да я опазя от болезнени разочарования. Интересувам се от всичко, което правят децата ми, но се опитвам да бъда техният френд, та те са големи хора! Спорът ни с Мариана е именно заради това.
-Ти беше два пъти треньор в тв формата “Гласът на България”. Имаш ли интерес да преподаваш?
-Мисля, че нямам талант за педагог, още повече, че съм все още активен музикант. Но това, което правих в “Гласът”, с най-голямо удоволствие бих го правил и занапред. Треньорът не те учи как да риташ топката, а на цялостна стратегия.
-Готвите грандиозен концерт на 27 ноември в “Арена Армеец”, смело…
-Вече много хора ми казаха: “Ти си ненормален, бе, как ще си правиш там концерти”. Не трябва да се превръща във фанатична идеята да вкараме 15 хиляди човека. Привличат ни по-скоро възможностите на тази зала, искаме да направим концерт на едно прилично европейско ниво. Слава Богу, намерихме спонсор, и то генерален – “Булминерал”. При това меценатът, който финансира концерта и част от националното турне, е руснак! Ето ти иронията. Той каза: “Знаете ли аз какъв фен съм ви на вас!”.
-Поговорката “музикант къща не храни” май не важи за “Сигнал”?
-Обичам да казвам: да не дава Господ да работиш нещо, което не обичаш, и то само за пари. Горди сме, че цял живот сме се изхранвали само от музиката ни.
-Кое те вдъхновява да композираш?
-Не знам. Възможно е да има нещо свише, но ме е страх да си помисля. Във вярата си съм малко по-различен, вярвам в Бог Отец, имал съм видение с него.
-В съня си?
-Вече се съмнявам, че е било сън. В Красно село, където съм роден, точно до нашата къща, имахме един комшия чичо Сашо, който ме обичаше като свое дете. Бил съм на не повече от 10-11 години, и една вечер се виждам в една тъмна стая на едно желязно легло, свил съм се в една поза, все едно не знам накъде да тръгна. В един момент се отваря вратата и… аз такава светлина никога не съм виждал! Влизат чичо Сашо и отецът с дълга бяла коса, с бяла брада и със синя мантия. Не ходи, а се рее във въздуха, на педя над земята. Той се приближи, застана до мен, а чичо Сашо каза: “Това е момчето, за което ти говорих”. Отецът ме потупа по рамото и каза: “Браво, моето момче, браво!”… Сънувал ли съм го, или е било наяве, нямам идея…
-Притеснява ли те моментът на слизането от сцената?
-Шегувам се, че съм твърде малък, за да сляза от сцената. Мариана ми казва: “Ти на Лили Иванова ли искаш да приличаш?”, а аз: “Какво лошо има в това?”. А тя мисли за мен, че вероятно съм изморен вече. Викам й: “Ти разбираш ли, че все едно сега почвам! Все едно съм на 18 години!” Като слушам хората около мен как се вълнуват от стажа за пенсия… Аз не искам за мина по тоя път. Не искам да дочаквам деня, в който ще взема десет пенсии, преди да си отида в земята, не, не, аз това не желая да ми се случи! Обидно ми е. Мечтая Господ да си ме прибере на сцената, да издъхна, докато пея. Да изпитам насладата от сцената и така да изчезна в небитието. Преди 3 години правих песен за великия Рони Джеймс Дио, в нея заимствах думи от два наши хита: “Някой ден ще бъда с тебе в друго време, в друг свят, и между ада и рая ще пеем в безкрая”. Точно това искам да се получи… Сега хората като четат, ще си кажат: “Тоя луд ли е?… К’ъв е тоя странник?”…
Преса
