Премиерът Бойко Борисов обеща да върне всички българи от чужбина. “Като приключа с всички проекти и това ще стане”, каза той на среща с тютюнопроизводители и граждани от Гоце Делчев.
Поредната крилата фраза на Борисов беше широко тиражирана из националните медии. Никой обаче не зададе въпроса как ще стане това. И дали емигрантите, напуснали България, искат да се върнат в родината.
Факт е, че през последните месеци отново се наблюдава положителен прираст както на желаещите, така и на напускащите България. Факт е, че след два министерски мандата на политическо спокойствие и донякъде икономическа стабилност, Бойко Борисов върна българската действителност 20 години назад. Но този път подсилена с екстремистки окраски.
Повече от един милион българи са напуснали България по собствена воля и желание през последните две десетилетия. Те са устроили живота си, добър или лош, отново. България за повечето от тях е само мираж от спомени. Единствената връзка с татковината са роднините и Интернет.
Трябва да познаваш добре психологията на емигранта, преди да правиш толкова категорично изказване, каквото направи Бойко Борисов. Добре е, че проектите, заложени от правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев, са достатъчно на брой, за всеки ден от оставащия мандат на Премиера и че няма да му се наложи да връща българите от всички краища на света. Иначе ще остане много разочарован.
Вече четвърта година се опитвам да разбера причините поради които много хора са напуснали ридината си. Задавам едни и същи въпроси както на българите, така и на чужденците, с които се срещам тук в Нова Зеландия.
Мотивите на всички са едни и същи – лоша политическа и икономическа конюнктура. Естествено, за всичко са виновни политиците – от липста на възитание, което трябва да получиш в семейната среда, та чак до личната нереализираност. Емигрантът е особено нещо. Той хем обича родината си, хем в същото време яростно я ненавижда.
„Избягал съм от простотията в България” или „Аз нямам нищо против държавата, но имам много против политиците. „Как така, нали ти си част от това общество, което демократично избира политиците си през последните 20 годони, защо не ги харесваш?” – питам аз и оттук насетне всеки разговор завършва по един и същи начин – „Ти си комунистка”. Добре. „Бихте ли ми дали определение за „комунист?”. Тук разговорът става още по-труден, защото за моите събеседници е много трудно да приемат, че комунизмът е икономическа теория, също като монетарната или която и да е друга теория. А световната практика показва, че всяка от икономическите теории е намерила приложение в определен период на световното развитие. Даже съвсем скоро самият американски президент Барак Обама беше наречен от опозицията в САЩ „социалист”, защото се опита да включи държавата в управлението на жизненоважни икономически сектори.
Но сега пиша за емигрантите. За тяхната психология. Има различна категория емигранти - едни, които са напуснали родината си доброволно, втори – които са били поканени на работа и са избрали да останат в странство и други, като мен, които са напуснали татковината, защото са отишли да живеят в чужбина по емоционални причини. Тези последните два типа могат да се нарекат “експериментатори”. Хора, които напускат страната си от чисто любопитство, за да опознаят света. Те реално са от категорията „образованите българи с кариера напуснали страната”. Но те са много, много малък процент от общата маса напуснали България.
Истината е, че най-многобройна е групата на емигрантите, напуснали Родината доброволно и съвсем съзнателно. Те са специална категория хора, изпълнени меко казано с комплекси. Запленени от собствените си представи за величие, повечето от тях дори не забелязват света около себе си. Те са непоправими индивидуалисти.
Интересен е феноменът, че те не приемат различно мнение от своето и само то е миродавно. Повечето вярват в своята абсолютна правота, че на практика е невъзможно да проведеш един нормален разговор в който да има повече от едно мнение. Да не говорим за толерантност и нейните възможни проекции. А тяхната „образованост” поражда много въпросителни. Реално голяма част са получили „ добро образование” в България, но то е само на книга. Действителността е шокираща, а тя безусловно разрушава мита за „образованите българи напуснали родината”.
Например, необходимо е само да прочетете съобщение до българите в Нова Зеландия, написано от т. нар. председател (или някой около него) на българското дружеството, за да разберете колко грамотен е той, нищо че е завършил университет в България.
Казвам т. нар. Председател (който и да е той), защото от живеещите около 2000 българи (според статистиката на Българското посолството в Камбера) в Нова Зеландия, едва между 40 и 80 плащат годишен членски внос. На годишните събрания присъстват пряко сила 30 човека, а на националните празници могат да се съберат над 100 души, ако има кой да пече кебапчета. Което на практика поставя под въпрос легитимността и действията на това дружество, както и желанието на българите в Нова Зеландия да се индетифицират с него.
Друг пример: в списъците на Изборната секция за „Парламентарни избори 2009” в Нова Зеландия положиха подпис едва 69 човека. А т. нар. председател на дружеството (към момента), без да е член на Изборната комисия, направи опит да подмени изборните бюлетини, защото не му беше харесало че 10 души бяха гласували за БСП. Това не се случи, защото членове от ИК бяха дали своя демократичен вот за управляващата към момента патрия и отстояха своето право.
За съжаление действията на въпросната персона не са изолиран случай. Такива незаменими български личности се наблюдават навсякъде по света. Лошото обаче е, че те пораждат само отрицателни емоции и създават лош имидж на българското общество зад граница. А и самите българи постепенно и съвсем целенасочено се дистанцират от подобни личности и прояви, които нараняват не само личното им достойнство, но и българската идинтичност и демократичност.
Истината е, че демокрацията и нейните лозунги повлияха пагубно върху съзнането на хората. В един момент всеки си помисли, че може да бъде всичко – Началник, Директор, Министър, Министър-председател, а защо не и Президент. Всички помним как в зората на демокрацията в България имаше повече Президенти и Директори на частни фирми, отколкото селскостопански работници на полето.
Повлияни от свежия полъх на новото време и неговите субреалистични медийни илюстрации, мнозина тръгнаха да гонят „американската мечта”.
Но фабриката за илюзии приклюва в момента, в който напуснеш страната си. Започваш от нулата. Започваш да търсиш работа, каквато и да е, за да преживяваш. Ако пък си намериш работа според квалификацията това се единични случаи/ работиш двойно, защото си емигрант. В същото време трепериш от страх при всяко ново съкращение, защото не си сигурен в утрешния ден, а трябва да плащаш солидни сметки. Живееш под наем дълги години, защото е непосилно да си купиш къща, почти като в България. Ако пък успееш да си купиш такава, трябва да плащаш заем следващите 30 години, че изобщо не ти е до връщане в България.
В такава ситуация съвсем естествено всички се чувстват ощетени и недооценени. И това ражда ново недоволство. А постоянното недоволство – агресия. Агресията е качество, което не всеки осъзнава, тя се поражда с времето. Тя може да бъде изразена по различен начин, без самият да осъзнаваш това. На тези всичко им е наопаки – пътищата, колата, работата, ежедневието, децата.
И като стана дума за децата, повечето емигранти са напуснали страната под предлог,, че искат децата им да получат по-добро образование. И това е поредната химера.
Разговаряла съм с много от потърпевшите деца. Всички те са единодушни, че изборът да се напусне България е именно на родителите им и няма нищо общо с тяхното образование. Напротив! Интересно е, че тийнейджърите, които са живели по-дълго в чужбина и посещават България от време на време, безпристрастно казват, че не виждат огромна разлика между страната в която живеят и Родината на техните родители.
Истината е, че малките деца се адаптират по-бързо, много бързо научават езика и създават приятелства. На тях не им се налага да се борят ежедневно с битовизма. Постепенно забравят българкия език, а Родината България е чуждо понятие за тях. В контактите си с тях родителите срещат все по-големи пропасти и те се опитват да го компенсират с т. нар. „Българско училище”.
Например, българското училище в Нова Зеландия се провежда само веднъж в седмицата, за около 2 часа. Много родители признават, че са наясно, че децата им няма да научат там бългаски език, но поне могат да поиграят там с други българчета, докато те свършат някоя и друга работа. А и как да научат правопис, когато самата учителка на т. нар. Българско училище в Нова Зеландия призна пред мен преди време, че не знае кога се пише главна буква в българския език и ми се наложи да й изпратя разпечатка с правилата за правопис. Още пазя този е-mail в електронната си поща.
Но както е казал поетът „Мили родни картинки”. Българските - те са уникални и навсякъде по света.
Имам един приятел, който живее повече от десет години в Нова Зеландия, пътувал е много по света и именно заради това обича да казва „Блазе й на България, че тези „образовани” хора са напуснали страната”.
Не ми се иска, но трябва с огромна болка да се съглася с него.
Сега остава да видим как премиерът Борисов ще се справи със собственото си предизвикателство. Или в него той вижда собственото си отражение.
