145 години от Освобождението и възвръщането ни на европейската карта, въпреки съпротивата на европейските правителства
Подготви Христо Георгиев
Нещо невероятно за днешното време – току що излезе от печат нова книга за Освобождението на България от турско робство, посветена на 145-та годишнина от това знаменателно събитие и от подписването на Сан Стефанския договор – първото завръщане на държавата ни на европейската карта след 500 години небитие. Сборникът „Тук се създава народът на бъдещето“ е инициатива на български и руски историци под отговорното редакторство на проф. Румяна Михнева и е събрал автентични, непознати за българските читатели, спомени от руски автори за Руско-турската война 1877-1878 г., за сраженията в България и за първите години самостоятелно съществуване на страната ни.
Премиерата на сборника ще бъде на 6 март (понеделник) от 18 ч. в Руския културно-информационен център в София и в нея ще вземат участие българските и руските съставители.
А иначе националният празник на България 3 март тази година по всичко личи ще е удобният повод за нови политически изстъпления на нароилите се у нас русофобски поклонници на атлантизма. Един разбива с чук надписа върху паметника на Съветската армия, друг преповтаря добре заученото клише, че сме били не освободени, а окупирани, трети обявява, че промяната му на Берлинския конгрес и разпарчетосването на България било таен план на Русия! Срам и нищо вярно. Факт е само извращаването на историята за политически цели, хеле пък пред избори. Първо, договорът от Сан Стефано е лесно откриваем, дори в интернет и в руските сайтове, за разлика от българските. Пробвайте и ще се убедите. Второ, Берлинският договор ни отваря тежки рани за десетилетия напред, но по вина на Запада, не на Русия. Трето – този договор все пак запазва клаузите, че самостоятелна България минава под управлението на руски императорски комисар, а руските войски остават в нашата страна до изграждането на държавата ни и до откриването на новите ни учреждения с помощта пак на Русия. Архиви пазят стотици документи от онова време, показващи ясно съпротивата на Великобритания срещу всичко това. Може би по тази причина голямата британска писателка и историчка Мерсия Макдермот на 3 март 2009 г. пред Европейския парламент се извини на българите за това, което родината й ни е причинила.
Има и още едно невероятно издание от 1961 - 1967 г., в което водещите руски и български исторически, библиотечни и архивни институции са събрали и издали стотици документи от времето на Руско-турската война и освобождението на България. 500 документа от над 300 архивни фонда на СССР и над 120 фонда от архивите в България! Прегледайте по-долу документите, които ви предлагаме със съкращения от двете книги. И ще видите колко къси са краката на лъжата. Да, днешните псевдополитици не могат да заличат истината - именно българският народ постави и пази знаците на благодарността към русите, които му помогнаха да се освободи от оковите, за да настъпи 3 март – краят на българската голгота, както сливенският митрополит Йоаникий нарече този ден.
Крикет в Уиндзор
Иван Тургенев
Кралицата пак в Уиндзорския лес
следи как на крикет играят
придворните дами - туй модно е днес
и всички от гордост сияят.
И топки разменят си с радостен вик,
когато уцелят вратите...
Кралицата смее се... но подир миг
извръща си с ужас очите.
Тя вижда, че посред цветя и треви
подскачат не топки чевръсти,
а сякаш - стотици човешки глави,
отрязани с кървави пръсти!
Глави на жени, на моми и деца,
загинали след изтезания,
с издрани от нокти на хищник лица,
със знак от ужасни страдания.
А кралската щерка - играе и тя
с главите безброй, а едната
търкаля се, скача и пада в прахта,
на нашта кралица в краката.
Глава на дете, къдрокоса глава,
която шепти, укорява...
Кралицата тръпне от тия слова
и тежко, и страшно й става.
„О, докторе, помощ! Лекарство ми дай!“
А лекарят казва любезно:
„Мадам, много вестници чели сте май,
това не е никак полезно...
“Таймс” пише, че българи, както личи,
са жертви на турски кланета...
Изпийте туй прахче... ще Ви облекчи!“
Откарват я вкъщи с карета.
Но тежките мисли все тъй я гнетят,
тя мрачно е свъсила вежди...
О, божичко, с кръв е изцапан платът
на нейните кралски одежди!
„Отмийте кръвта! Заповядвам ви аз,
британски реки!“ - тя вопие...
„Кралице, уви! На света няма власт -
невинната кръв да отмие!“
20 юли 1876
Превод Петър ВЕЛЧЕВ (2008 г.)
www.zora-news.com
„ТУК СЕ СЪЗДАВА НАРОДЪТ НА БЪДЕЩЕТО (Руски спомени за българите и България – края на 19 – началото на 20 век)“, София – Москва, 2023 г., ИК „Синева“, съставители: Румяна Михнева, Никита Гусев, Руслан Гагкуев, Надежда Воробьова
Румяна Михнева:
Всяко поколение преоткрива миналото си. Този процес обаче не е праволинеен. Той е зависим от обществената среда и политическите нагласи. Тяхна жертва често е „историческата памет”, образованието, медийната среда. Историята се превръща от наука в пропаганда. […]
В Русия и България руско-турската война от 1877 - 1878 г. остава в плен често на безжалостни към научността и обществената памет клишета. Войната за защита на българите и Освобождение на земите им е не само край на българския плен от Портата. Тя отприщва процеса на придобиване на умения за общуване между два непознаващи се свята, различаващи се по своята менталност, социална организация, политическа култура, визия за държавата като такава и бъдещето й. Единият е този на Империята, на имперския елит – политически и културен, на дворянството, на свободното казачество – сложен, многоезичен, мултирелигиозен, но ортодоксален, изградил пътища за общуване с исляма и друговерците. Срещу него е нашият, българският – светът на полуграмотни български селяни, на недобре образованите, но високомотивирани български революционери, на мечтателите, на лудите глави, на радетелите за свободна, републиканска България, на недоверчивите и сдържани в общуването с чужденци българи, възприемани като потайни, защото така са оцелели близо 500 години в крайно враждебна политическа и социална среда, на хората винаги страхуващи се от поредния административен произвол, на новопръкналите се неопитни политици, търсещия в компромиса и примирението смисъла на бъдещето си, вярващи в неприкосновеността на Конституцията си, обожествяващи младия си Княз и руския си Цар. […]
Доц. Никита Гусев:
[…] Събитията от 1877 - 1878 имат не само военен аспект. С края на войната Русия не напуска България веднага – предстои да бъде решена най-важната задача, създаването на държавата и охраната й докато сама създаде потенцил за защита (с това именно се занимават т.нар. окупационни войски, чието наименования често е „притча в устах“). Първоначално задачата е поета от императорския комисар княз В.А. Черкаски, но през март 1878 г. той умира скоропостижно и на негово място е изпратен княз А.М. Дондуков-Корсаков. На 10 април 1878 г. император Александър II изпраща указания за дейността на руската администрация: „Призван с високото доверие на монарха да подготви и извърши указаното преустройство на България, Ваше Превъзходителство, трябва да имате преди всичко предвид, че престоят на руската власт в тази страна може да бъде само краткосрочен. Освен мислите за вкореняване на руско влияние в нея, всичките ви грижи трябва да бъдат изцяло посветени на пробуждане на елементите на собствения български живот и на възможното по-бързо укрепване на нейната самостоятелност, така че след като напуснем страната, създадената организация да устои на всички враждебни към нея посегателства“. […]
Фьодор Михайлович Достоевски: Оттатък е Европа, лесно е да се каже Европа! А Русия, какво е това Русия? И да се реши на такава стъпка?“.
[…] Но народът вярваше, че е готов за нова, обновяваща и велика стъпка. Самият народ се надигна на война, с царя начело. Когато се чу царското слово, народът се стече към църквите. И така е по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, хората се кръстеха и всички си честитяха войната. Видяхме го с очите си, чухме го и всичко това се случваше дори тук, в Санкт Петербург. И отново започнаха същото, същите неща, както и миналата година: селяните по места жертват кой колкото може пари, каруци и изведнъж тези хиляди хора, като един, възкликнаха: „Какви пари, какви каруци, всички ще отидем да се бием!“. Тук, в Санкт Петербург, има хора, които даряват за ранените и болни воини, дават по няколко хиляди и отказват да запишат имената им. Такива случаи има много, ще има десетки хиляди такива случаи, с тях няма да удивиш никого. Те означават само, че целият народ се е надигнал в името на истината, за свято дело, че целият народ се е вдигнал и поел на война. Те, умниците, и тези факти ще отричат, както и миналогодишните. Умниците все още, както и съвсем доскоро, продължават да се надсмиват над народа, макар гласовете им забележимо да поутихнаха. Защо се надсмиват, откъде толкова самоувереност? […] Наближават те страшния крах и когато този крах ги застигне, ще се втурнат да говорят друго, но всички ще разберат, че те произнасят чужди думи под чужда диктовка, ще се отвърнат от тях и ще насочат упованието си натам, където е царят ведно с народа си. […] И отново младежта ще заплюе семейство и дом и ще изостави родителите си, повтарящи наизустени, празни и изтъркани, отегчителни за всички думи за европейско величие, за задължението да бъдем възможно най-безлични. […]
Но Бог ни спаси, изпращайки им слепота, повярваха твърде много в гибелта и незначителността на Русия и най-важното ‒ не видяха. Не видяха те целия руски народ като жива сила, не видяха колосалния факт ‒ единението на царя и неговия народ! Само това да не бяха видели! Освен това не можеха изобщо да разберат и повярват, че нашият цар действително е миролюбив и наистина страда за пролятата човешката кръв. Те смятаха, че всичко това е просто наша „политика“. Те дори и сега не виждат ‒ крещят, че при нас изведнъж, след царския манифест, се е появил „патриотизъм“. Нима това е патриотизъм, нима с това единение на царя и хората за велика кауза се изчерпва патриотизмът? Именно в това е главната ни сила ‒ те изобщо не разбират Русия, не разбират нищо от Русия! Те не знаят, че нищо на света не може да ни победи, че можем, навярно, да губим битки, но въпреки всичко ще останем непобедими именно поради единството на нашия народен дух и народностно съзнание.
Преводът е по текст от първото издание (Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений. СПб., 1888. Т. 11: Дневник писателя за 1877 г. С. 105–111)
Сергей Андреевич Цуриков: „Подробности от преживяното щастливо минало на служба като ординарец при августейшия главнокомандващ“
[…] Жителите посрещаха нашите войски с неописуем възторг. Всеки се стараеше по време на почивката да има у дома си гост, да го нахрани и да го приюти. Даваха на войниците в изобилие вино, тютюн, ракия. Жените хвърляха в краката на конете цветя, целуваха ръцете и стремената на ездачите. От всички страни се чуваха радостни приветствия: „Добре дошъл, братушка!“. […]
Междувременно отрядът на генерал Гурко продължаваше да се придвижва през Хаинбоазкия проход, преодолявайки трудни естествени прегради с помощта на конни пионери , набрани и сформирани от чиновете на Предния отряд. Целта на движението на генерал Гурко бе да се премине по долината на Тунджа или през Розовата долина към Казанлък и село Шипка и от юг да атакува Шипченския проход, контролиран от седемхиляден турски отряд. […]
Генерал Скобелев събра всички офицери, запозна се с тях и произнесе следната реч. „За пръв път на Негово императорско височество на главнокомандващият бе угодно да ми окаже честта, доверявайки ми командването на отделна част за изпълнението на толкова сериозна задача като превземането на прохода. И затова може да си представите как ще изкачвам тази Шипка! Ще я атакувам до последния човек, и, давам ви честна дума, че ако случайно остана едничък жив, то пак ще я атакувам“. […]
На местата, които атакуваха бойците от отряда на генерал Гурко, и откъдето нашата лява колона, натъкнала се на 5 юли на превъзхождащите я сили на противника, трябваше да отстъпи след кръвопролитен бой, намерихме обезобразените трупове на нещастните ни бойни другари. На почти всички турците бяха отсекли ръцете или пръстите, върху гърдите и коремите на мнозина изтезавани и убити страдалци турските фанатици бяха изрязали подобие на кръст и одрали кожата им. Отрязаните глави на приелите мъченическата смърт за великото дело на Освобождението бяха струпани встрани, в разтърсваща душата пирамида. […]
Дали на позициите или в главната квартира, към пленените турци се отнасяха с едно и също великодушие. И даже тъй отвратителните зверства, извършени от турците на Шипка и при Телиш, не бяха в състояние да накарат нашите войни да забравят руската пословица, че „паднал човек не се бие“. Дълбокият смисъл на тази пословица ни помага след кръвопролитни битки да продължим делото на мирни нравствени завоевания. […]
Посрещането на ген. Гурко в София
Снимка: mysofia.bg
Николай Романович Овсяний: „Англичаните дори не се съгласиха областта да се казва Южна България и измислиха странното име Източна Румелия, а Западна не се предвиждаше.“
[…] През септември 1878 г. за руски генерален консул в Източна Румелия бе назначен придворният съветник княз Церетелев, който бе участвал като доброволец в Руско-турската война и получил няколко военни отличия. Преди войната бил секретар на посолството ни в Цариград (при генерал Игнатиев). На Генералното консулство, освен политическата, се възлагаше и нотариалната част и задължението да бъде посредник между нашите власти и местните чужди агенти. […] Освен това на княз Церетелев беше наредено да поддържа постоянна връзка с нашия дипломатически агент в Княжество България, действителния таен съветник Давидов. – Още по-рано княз Церетелев нашумя в България, благодарение на дейността си като комисар по проучването на турските зверства през 1876 г.
Международната Европейска комисия заседава в Цариград в средата на септември 1878 г. Тя се състои от следните делегати: от Австрия - барон Калай, от Англия - сър Дръмонд Улф и лорд Донугмор, от Германия - Брауншвайг, от Италия - Вернони, от Франция - барон Ринг и Кутули-Дорсе, от Турция - Асим паша и Абро-ефенди, а от Русия - княз Церетелев и полковник от генералния щаб Шепелев (бивш Пловдивски губернатор).
Самото отделяне на Румелия от Българското княжество с Берлинския конгрес имаше очевидната цел да не допусне образуването на силна славянска държава на българския полуостров, която, според предположенията на западноевропейските дипломати, трябваше да бъде взета на буксир от Русия. Англия се страхуваше да даде на Българското княжество Пловдив, свързан с железопътна линия с Босфора, и подкрепена от Австро-Унгария постигна своето. Нещо повече, те се залагаха на антагонизма, който съществува между българи и гърци, за да се постави граница на разпространението на българското влияние тук. От Източна Румелия трябваше да се направи вилает с фиктивен съвет от християнски представители, безсилни да направят каквото и да било поради междуособиците и съперничеството на различните националности, които го съставят. Англичаните дори не се съгласиха областта да се казва Южна България и измислиха странното име Източна Румелия, а Западна не се предвиждаше. […]
Още на първото заседание на комисията, което се състоя на 18 септември в Калиджа, резиденцията на великия везир Савфет паша на Босфора, представителите на Русия заявиха, че руското правителство ще признае за обвързващи само онези решения на комисията относно бъдещата организация на района, които ще бъдат одобрени от нашия кабинет. Българското население от областта в редица петиции, между другото дори и от жени, протестира пред комисията срещу идеята за превръщането на Източна Румелия в турски вилает. […] Комисията пристигна във Пловдив в началото на октомври, като на последното си заседание в Цариград реши да поеме управлението на финансите на областта в свои ръце, за което избра финансов комитет от вторите делегати.
Английският делегат, сър Хенри Дръмонд-Улф, бе този, който най-много се тревожеше за турците. […]
Европейската комисия срещна сериозна съпротива от страна на руската администрация и за предвидения от нея заем. Твърди се, че този заем е трябвало да се притече в помощ на пострадалите по време на войната жители на Източна Румелия. Но по същество подплатата тук не беше филантропска, а политическа, освен това сключването на заем би било много изгодна сделка за Отоманската банка, един от чиито служители, а именно Адолф Шмид, беше директор на Румелийския финансов комитет. В заема трябвало да участват всички селски общности, а капиталът да се даде от цариградските банкери. По този начин е трябвало да се привлече към банките на Цариград цялото злато, натрупано в страната - особено след пристигането на руските войски, които плащат за всичко в брой.
Руската администрация се възпротиви на този заем. […] Нашата администрация имаше право да се противопостави на обременяването на региона със значителен заем и поради това, че страната беше длъжник на руското правителство за разходите по окупацията в размер на 23 милиона франка. Благодарение на всичко това идеята на Европейската комисия за заема претърпя пълен провал. . […]
Една от най-добрите мерки, предприети от руското правителство в Източна Румелия, беше въоръжаването на народа чрез устройване на селски стражи и гимнастически дружества: последиците от тази мярка се оказаха изключително благоприятни за успешното и мирно разрешаване на румелийския въпрос. […]
Башмаков Александр Александрович: „Тук се създава народът на бъдещето, който ще вземе своето и няма да отстъпи.“
[…] Когато общуваш с българите и се опитваш да вникнеш в народопсихологията им, оставаш изумен. От една страна това е народ, у когото безспорно преобладава егоизмът, енергията насочена към лично благополучие, волята „да се печелят пари“, както тук се говори, т.е. напълно користолюбив характер. От друга страна поразява дълбоко заседналият в сърцата на всички от министъра „чорбаджия“ до „сиромаха“ – селяка, култ към народните герои, похвалното желание да се опази паметта, да се съхранят имената на мъчениците и защитниците. При целия идеализъм на руския човек, ние не можем да кажем, че нашето простолюдие, когато минава по Червения площад в Москва, съзнателно ще обърне внимание на паметника на Минин и Пожарски . Тук нещата са други. Ще дам пример. На красив площад има издигнат висок гранитен стълб, ограден с вериги…На едната му страна има надпис: „Тук бе обесен от турците през 1873 година великият патриот Левский. Този паметник въздигна в негова чест благодарната Родина“. На другата страна на мраморен медальон са изобразени смелите, юнашки, пламенни черти на юнака-мъченик „Тук загина мъченически…“, в тези думи, говорещи за неизказаното и великото има огромна неподправена сила. […]
Прави впечатление на страничния наблюдател как силите на българския народ се хабят за непродуктивни търкания, сблъсъци, ожесточени до крайност, провокирани от дреболии или апетитите на отделни личности и политически кръгове. В резултат потенциалът на българския народ се изсмуква от чужденците, докато самият той, вкопчен неистово във въображаема „свобода“, върви стремглаво по пътя на новото си заробване…[…]
Тагеев Борис Леонидович: „Невероятно изглежда такъв бърз напредък в културата на народа, който е бил под турско робство 500 години“
[…] В България всички са русофили, - продължи полковникът, - и стамболовистите и цанковистите, и народняците и пр., но между тях има само една разлика. Стамболовистите обичат руския народ, надяват се на помощ, на мъдрата руска поговорка: „На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата“ . Цанковистите пък фанатично вярват в Русия, смятайки, че България няма какво да укрепва, тъй като освободителят все ще помогне, когато му дойде времето. Сами преценете кой постъпва правилно.
Наистина вътрешната политика на Стамболов, неговият деспотизъм и насилие бяха ужасни и за това той беше екзекутиран от самия народ, но по отношение на външната политика Стамболов бе безупречен. Пак повтарям, не намесвайте Стамболов и мнозинството от стамболовистите, които не го разбраха и изразяваха престорена омраза към Русия - сами ще видите, че такова нещо в България няма. […]
Удивително е, че град като София можа да бъде построен за 25 години. Невероятно изглежда такъв бърз напредък в културата на народа, който е бил под турско робство 500 години. Гледаш с недоумение всички тези красиви сгради, електрически трамваи, прекрасни магазини, кафенета, претъпкани с хора, отлични файтони, теглени от чифт коне, оживената тълпа, движеща се по улиците, когато знаеш, че точно преди 26 години турците, когато напуснали София, оставили в наследство на българите жалки ориенталски сгради и няколко джамии, в които сега са уредени църкви и Народния музей. […]
(Б.Л. Тагеев. Из македонских воспоминаний русского добровольца // Русский вестник. 1903. № 12. С. 771 – 791).
Освобождението на България от турско иго
(Документи в три тома, издателство „Наука“, Москва, 1961-1967 г. )
1877 г., април 7, - циркуляр на държавния канцлер А.М. Горчаков до руските посланици в Берлин, Виена, Лондон, Париж и Рим за решението на Русия да обяви война на Турция
Ст. Петербург
Г-н посланик,
Императорския кабинет от самото начало на Източната криза напразно изчерпа всички намиращи се в неговата власт средства за това със съдействието на великите държави в Европа да постигне стабилно умиротворяване на Турция. Всички направени последователно предложения до Портата според установеното между кабинетите съглашение, срещнаха непреодолима съпротива от нейна страна.
Протоколът, подписан в Лондон на 19 (31) март т.г. , бе последен израз на съвкупната воля на Европа. Императорският кабинет го предложи като краен опит за примирие. […] На всичко това сега Портата отговори с нов отказ. […]
С това обстоятелство [кабинетите] не се съобразиха… Декларацията, направена от лорд Дерби след подписването на протокола в Лондон, заяви, че понеже правителството на нейно величество кралицата се съгласи с подписването на този акт само за осигуряване на общия мир, то следва да се разбира, че протоколът следва да се счита за недействителен и без значение, в случай, че предположената цел – съвместното разоръжаване и запазването на мира между Русия и Турция, не би била постигната.
Отказът на Портата и мотивите, на които той се основава, не оставят никаква надежда, че тя ще уважи желанията и съветите на Европа и не дават никакво обещание, че ще бъдат въведени реформите, предложени за подобряване на участта на християнското население. […] При тези обстоятелства опитите за примирие губят всякаква вероятност за успех и остава едно от двете – или да се допусне продължаването на сегашното положение на нещата, което е признато от държавите за несъвместимо с техните интереси и с интересите на Европа изобщо, или пък по пътя на принудата да се опитаме да постигнем това, което единодушните усилия на кабинетите не успяха да получат от портата по пътя на убеждението.
Нашият августейши монарх реши да поеме върху себе си свършването на работата, за изпълнението на която той призоваваше великите държави. Той даде заповед на своите войски да преминат границата на Турция. Благоволете да известите за това правителството, към което сте акредитирани.
Възлагайки върху себе си това бреме, нашият августейши монарх изпълнява с него своя дълг, вменен му от интересите на Русия, чието мирно развитие се спъва постоянно от размириците на Изток. Негово императорско величество запазва увереността си, че същевременно той действа в съответствие с чувствата и интересите на Европа.
1877 г. април 14. – телеграма от военния министър Д.А. Милютин до началника на Главния щаб Ф.Л. Хайден за кадрите за формиране на българските дружини* Кишиньов
Изпратете мнение откъде смятате да вземете кадри за формирането на още 6 български дружини. Столетов моли за най-бързо изпращане на посочените от него офицери.
Подписал Милютин
ЦГВИА, ф.7/л., оп. 5, д. 406, л. 6. Копие
*Въпросът за създаването на Българското опълчение е решен на съвещание при Александър ІІ в Ливадия на 3-4 октомври 1976 г., където се е обсъждал предварителния план за бъдещата война, съставен от генерал Н.Н. Обручев. На Обручев му е било поръчано да състави „Основи за организацията на българската войска“, според които Българското опълчение трябва да стане основа за формирането на българска войска на територията на България.
В руското командване има две мнения за използването на Българското опълчение. Отначало се е предполагало, че Българското опълчение ще носи гарнизонна служба в градовете, които руската армия ще превзема. За това настоява особено В.А. Черкаски, който предлага опълчението да се използва изключително за тилова спомагателна служба. Патриотичният подем на опълченците, тяхното горещо желание да взимат участие в боевете за освобождаване на родината заедно с руските войници, успешната боева подготовка под ръководството на руските офицери и унтер-офицери са дали възможност на началника на опълчението Н. Г. Столетов да постигне включването на Българското опълчение към предния отряд на Дунавската армия. Според плановете на Н. Г. Столетов и И.С. Иванов, който взема дейно участие в организацията на опълчението, се предполагало да се формират още 6 български дружини. […]
С подбора на офицерските кадри на Българското опълчение се е занимавал лично Н. Г. Столетов. Командният състав не се е отличавал с еднородност: в него влизали офицери от армията и от гвардията […] Повечето офицери са се отнасяли с голямо уважение към българските опълченци, виждайки в тях борци за национално освобождение. По настояване на Н. Г. Столетов Военното министерство е превело в опълчението офицери от българска националност. В първите шест дружини е имало девет офицери българи. […] Част от длъжностите за младши командири са заемали българи, служили по-рано в руската армия и в руско-българската бригада по време на сръбско-турската война 1876 г.
1878 г. февруари 19 (март 3) – Телеграма на А.П. Игнатиев до А.М. Горчаков за подписването на Сан-Стефанския мирен договор
Сан Стефано
Секретно
С удовлетворение съобщаваме на ваша светлост за подписването на предварителния мир. Текстът почти съвпада с първоначалния проект, с изключение на някои допълнения. Отстъпката за военните кораби е изпусната. По отношение на паричното обезщетение за щетите, нанесени от войната, е решено, че портата ни дължи 300 млн. рубли, при това начинът на плащане и гаранциите за тази сума ще бъдат урегулирани с по-нататъшно съглашение между двете правителства. Българските граници се установяват, според проекта, включително българското крайбрежие при Кавала. Само градовете Солун и Адрианопол остават под турска власт.
Оригиналът е на френски език. Преводът на руски е публикуван: „Н.П. Игнатиев. Сан Стефано. „Исторический вестник“, 1915, септември, стр.732
Из Сан-Стефанския предварителен мирeн договор
Сан-Стефано, 19 февруари/3 март 1878 г.
Преамбюл
Негово величество руският император и негово величество султана на отоманите, като се водят от желанието да върнат и да осигурят на своите държави и народи благоденствието на мира, а също така да предотвратят възникването на всякакви нови усложнения, които могат да застрашат този мир, назначиха в качеството на свои пълномощници за установяването, сключването и подписването на предварителния мирен договор:
Н.в. всеруският император от една страна - граф Николай Игнатиев …, господин Александър Нелидов … И негово величество султана от друга страна – Сафвет паша, министър на външните работи … и Садуллах бей, посланик на негово величество при немския императорски двор. Които, след размяната на своите пълномощия, намиращи в съответната установена форма, се съгласиха на следните разпоредби:
[…]
Част VІ
България образува самоуправляващо се, плащащо данък, Княжество, с християнско правителство и народна войска. Окончателните граници на България ще бъдат установени от особена Руско-турска комисия до напускането на Румелия на руската императорска армия – При изменение на мястото на общото очертаване на границите, Комисията, съгласно основанията на мира, ще вземе предвид принципа на народността на мнозинството от пограничните жители, я също топографските условия и практическите нужди на местното население, отнасящи се до удобство на съобщенията.
Размерите на Княжество България са определени в общи линии на приложената тук карта, която трябва да служи за основание за окончателното разграничаване. […]
Снимка: bg.wikisource.org
Част VІІ
Князът на България ще се избира свободно от населението и ще бъде утвърждаван от Блестящата Порта със съгласието на държавите. – Нито един от членовете на царстващите династии на великите европейски държави не може до бъде избран за княз на България. […]
Събрание на именити хора на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или в Търново, ще изработи до избирането на княза под наблюдението на руския императорски комисар и в присъствието на отоманския комисар, устав на бъдещото управление, по примера на това, което бе направено през 1830 г. след Адрианополския мир в Придунавските княжества. […]
Въвеждането на новия начин на управление в България и наблюдението за неговото прилагане ще са поръчани на руския императорски комисар в продължение на две години. След изтичането на първата година от времето след въвеждането на новия ред европейските кабинети – в случай, че това бъде признато за необходимо и ако по тази тема последва съглашение между тях, Русия и Блестящата Порта – могат да присъединят особени упълномощени към руския императорски комисар.
Част VІІІ
Отоманските войски няма повече да се намират в България и всички предишни крепости ще бъдат разрушени за сметка на местното правителство. […]
До пълното образуване на народната войска, достатъчна за охрана на реда, сигурността и спокойствието, - и чиято численост ще бъде определена в последствие със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет – руските войски ще заемат страната и в случай на необходимост ще оказват съдействие на комисаря. Съответно военното дело на България е бъде ограничено за срок приблизително от две години.
Числеността на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерии, който ще остане в България до напускането на Турция от императорската армия, няма да надвишава петдесет хиляди души. Този корпус ще се издържа за сметка на заеманата от него страна. – Руските войски, които ще заемат България, запазват връзката си с Русия не само през Румъния, но и през черноморските пристанища Варна и Бургас, където те могат да учредят необходимите складове за времето на пребиваването си.
Част ІХ
Размерът на ежегодното плащане, което България ще плаща на сюзеренния двор, внасяйки го в банка, която ще бъде посочена впоследствие от Блестящата Порта, ще се определи чрез договор между Русия, отоманското правителство и другите кабинети след изтичането на първата година от действието на новите учреждения. Това плащане ще бъде посочено съобразно средната доходност на цялата територия, която ще влезе в състава на Княжеството. […]
Част Х
Земевладелците от мюсюлманско и друго вероизповедание, които биха избрали място за живеене извън Княжеството, могат да си запазят в неговите предели недвижимата собственост, като я отдадат под аренда или като поръчат управлението й на други лица. […]
След изтичането на горепосочения двугодишен срок всички имущества, към които не са предявени искания, ще бъдат продадени на публичен търг и получената от това сума ще бъде насочена за издръжка на вдовиците и сираците – както мюсюлмани, така и християни, жертви на последните събития. […]
Част ХІІ
Всички крепости на Дунава ще бъдат съборени; занапред по бреговете на тази река повече няма да има укрепления; също така във водите на румънското, сръбското и българското княжества няма да има военни кораби, освен обичайните закотвени и дребни съдове, предназначени за нуждите на речната полиция и на митническото управление.
Правата, задълженията и привилегиите на Международната Нижне-Дунавска Комисия остават неприкосновени. […]
За удостоверяване на това взаимните пълномощници подписаха настоящия акт и сложиха на него своите печати.
В Сан-Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 г.
ПОДПИСАЛИ:
ГРАФ Н. ИГНАТИЕВ,
САФВЕТ,
НЕЛИДОВ,
САДУЛЛАХ
Изпуснатият край в част XI на предварителния мирен договор, подписан днес, 19 февруари (3 март) 1878 г., трябва да влезе в споменатата част:
Жителите на Княжество България, пътешестващи или пребиваващи в други части на Отоманската империя, ще са подчинени на отоманските закони и власти.
Сан-Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 г.
ПОДПИСАЛИ:
ГРАФ ИГНАТИЕВ,
САФВЕТ,
НЕЛИДОВ,
САДУЛЛАХ
Източник: hist.msu.ru. Сверено по изданието: „Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917“, М., Гос. Изд. полит. литературы, 1952.
Превод на текстовете от втората част Велиана Христова
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
