(Как на два пъти СДС бе убит или се самоуби)
Не, че чак толкова ме интересуват, но макар и повърхностно, все пак следя разправиите през последните седмици, обхванали червения и синия полюс на агонизиращото ни публично пространство - тези бури в чаша вода, сантименталните мелодрами, елегичните изповеди, разядени от черна завист и черен пиар, елегантно-подлите удари под кръста и очевадната подмолна жестокост, която цели да съсипе, да унищожи другарчето по партия или коалиция.
Но дори да има известна аналогия в тези баталии между паяци, затворени в стъклен буркан, небрежно тръскан от олигархичното задкулисие, АСИМЕТРИЯТА се набива в очите дори на напушените със словесна трева самозвани шамани и на късогледите т.нар. експерти на Прехода, вечно разполагащи с възложената им срещу солидно заплащане версия на истината. ?
► Защото червените, без самите те напълно да си вярват, търсят отговор на въпроса КАК?
КАК ДА ПРОДЪЛЖАТ ДА УЧАСТВАТ В ПОЛИТИЧЕСКИЯ ТЕАТЪР?
За да могат - с лични и групови користни цели - да допринасят и нататък за легитимирането на неговата изкуственост и смулативност.
► Докато сините, напълно осъзнали безперспективността си, търсят отговор на въпроса ЗАЩО?
ЗАЩО ПОВЕЧЕ НЯМА ДА УЧАСТВАТ В ПОЛИТИЧЕСКИЯ ТЕАТЪР?
И така няма да могат - с лични и групови користни цели – да доринасят и нататък за легитимирането на изкуствеността и симулативността му?
В червената политическа менажерия главният губещ е Георги Първанов. Той трагично, дори фарсово не си дава сметка, колко се е откъснал от реалността.
Затънал в продължение на 10 години в блудкавата среда на обграждащи го с хвалебствени оди празнодумци, които без него са кръгли и пресечени нули; потънал в пикантния сос на материални щения, луксозни купони с олигарси, безумни ловни оргии, ултраскъпи пушки, десетки костюми и стотици вратовръзки, Георги Първанов загуби основното си конкурентно преимущество – почти животинската си политиеска интуиция и уби главното си качество, с което печелеше подкрепа – че симпатично обикновените, средно интелигентните, нормално трудолюбивите, достатъчно отговорните и необходимо порядъчните българи виждаха в негово лице един от тях - своя човек, достигнал висшата позиция в държавата.
Вместо това си почти неотличимо сродство с редовите българи, вместо естествената си до скучност, но импонираща им с липсата на непосилни и недостъпни за тях качества, външност, Георги Първанов им предложи своята вътрешна същност – с комплексите си, със страстите и сластите си, с ненаситността си към висок стандарт.
А тази опакована в лукс вътрешна външност - на човек, току що е пийнал поредното марково уииски с екстра мезета и вносни ядки, изтупан по утрешната мода и говорещ вчерашни басни – нямаше как да допадне на редовия българин. Тя не допадна дори на членската маса и симпатизантите на БСП! Него най-напред и първи го отритна червения електорат, а на конгреса останалото бе „дело техники – ловкость рук и никакого мошенства”, както казват на единствения чужд език, който бившият президент пожела да ползва.
За да приключа с темата „БСП”, ще кажа още само следните две неща:
Първо, Сергей Станишев си въобразява, че отминалият конгрес е КРАЯТ на неговата битка с Георги Първанов. Не, този конгрес е само НАЧАЛОТО на битката. Георги Първанов няма да миряса, докато не докара нещата дотам, че БСП да дойде смирена и уплашена за себе си и падне пред него на колене, молейки го моли той да я оглави.
Второ, Георги Първанов не иска, а и не знам дали е сособен да разбере, че с негово участие през последните 10-12 години бе изграден модел на задкулисно олигархично управление, който е вече самоподдържащ се и самодостатъчен, затова може и без него, без Георги Първанов. Този модел е изключително благодарен на Георги Първанов за дълбочината и широчината, с които бе реализиран, но без никаква благодарност е готов да го изплюе, да го изхвърли поради отпаднала необходимост и нарастваща ненужност.
С други думи, каквото и да се случи, Георги Първанов е част от миналото и натам ще тегли и БСП. Той е човек на 20 век - плаши се от чужди езици, от интернет, от изплитане на контакти с модерни европейски политици и мъдри хора; твърде богат е, за да бъде социално чувствителен и твърде обвързан е с олигарсите, за да поведе битката срещу тяхната деструктивна и демодернизираща роля за България.
Сега за сътресенията при сините.
Тези сътресения, за жалост, не са толкова важни за България. Защото са битки между две убежища на последните мохикани, решили до последно, докато дишат, да останат телом и духом при синята идея.
▪ Едното убежище е групово (партийно, три-буквено) – на окончателната и неизкоренима вяра в трите букви Се-Де-Се!
Това убежище има свои чисти и святи мотиви, но то е абсолютно вредно за СДС и за вярата в синята идея, защото изкуствено продължава живота на нещо, което в момента е безнадеждна политическа аномалия и натоварва някогашното СДС с днешни индивиди-полипи, политици-комици, лидери-карикатури и прави това до такава степен, че не остане нищо свястно като спомен, нищо порядъчно като мотив, нищо достойно за уважение като символ. С такова убежище това фалшификатно СДС се превръща в призрак, в илюзия, в пародия и по силата на обратната връзка тази му днешна уродливост хвърля сянка върху онова, оригиналното СДС!
▪ Другото убежище е индивидуално. То служи само, главно и преди всичко, както бе изтъквано многократно от множество анализатори, за да поддържа политическия мит и да продължава политическия живот на една-единствена личност – Иван Костов.
Аз познавам няколко стойностни хора, които са влюбени в мита „Иван Костов”, които, когато Иван Костов се появи по някоя ТВ, си пращат есемеси и мейли, пишат си във Фейсбук: Костов по този и този канал!
Тия мили и порядъчни хора отдавна са заприличали, без дори самите те да го съзнават, на точно това, с което масово са сравнявани – на секта последователи на своя Пророк! Те единствени така рязко, силно, с болка, свърхемоционално реагират на всеки опит да се хвърли сянка върху Иван Костов!
За тях Иван Костов е всичко, той е личното им оправдание за опиянението и заблудата им да вярват в СДС като единствената сила, допринесла за промяната на България; той е персоналната им гордост, че не са изменили на своите политически възгледи; той е последният им аргумент за превъзходство над другите партии – защото другите партии си нямат Иван Костов!
Бедните, тази чиста, сакрална, фанатична вяра заслужава моя поклон, заради силата си, но те не разбират, че Иван Костов е най-лошото, което можеше да се случи на СДС, защото именно той нанесе втория от двата най-тежки, почти смъртоносни удара на СДС. И това се случи много преди пак той (каква зла ирония на Съдбата) да нанесе първия от другите два удара на СДС, но те бяха тогава, когато СДС вече бе започнал пътя си към политическото небитие.
Веднага да кажа – Иван Костов не е първият, който уби СДС.
Иван Костов и неговите действия бяха вторите, нанесли смъртоносен удар на СДС. Но е безспорен исторически факт, че този втори удар СДС наистина се превърна в маргинална партийка, във фон на политическия живот, в дребна подробност от политичейския пейзаж.
Всъщност, по-късно СДС бе убиван още два пъти – третият и четвъртият.
Третият път бе, когато СДС се разцепи на СДС и ДСБ.
Четвъртият път бе, когато Синята коалиция подкрепи (къде тайно, къде явно, къде de jure, къде de facto – със свои хора по различните етажи на властта, вкл. заместник-министри) Бойко Борисов. Подкрепи човека, посегнал и посягащ на демокрацията в България, превръщащ политическата ни система в автокрация, осъществявана от слабо образовани, ниско компетентни корупционери, бивши мутри и милиционери, настоящи комбинатори и ветропоказатели - без никакви политически ценности, принципи и идеи...
Но третото и четвъртото убийства на СДС не са толкова интересни за съдбата на истинското СДС, защото те са свързани с някакво политическо мутантче, останало от онова СДС и защото се отнасят до котерии (СДС и ДСБ), които по никакъв начин не влияят на развитието на страната ни, а остават дълбоко закотвени в периферията на марионетъчния политически театър.
Аз искам тук да поговоря за първите две убийства на СДС.
Естествено, използването на думата „убийство” е неадекватна метафора, то е неловка провокация, то е емоционален начин да предизвикам реакция, да накарам читателя да се спъне в тази дума, да си удари душата или коляното, да го заболи, но да не остане равнодушен.
Всъщност, много по-точно е да се говори не за убийство или убийства на СДС, а за онези ключови два момента от нашия Преход, когато СДС понесе два изключително тежки удари върху своята легитимност на единствена про-демократична политическа сила, способна и имаща моралното право да осъществи Прехода на България от тоталитарния държавен социализъм към либералната пазарната демокрация.
► Първият от тези два жестоки, фатални за СДС удара беше понесен тогава, когато СДС загуби своята уникална политическа легитимност на единствената политическа сила, която е за демократични промени именно към либералната пазарна демокрация.
Пиша за СДС, но е много по-точно да се каже Ние: Ние загубихме - тези, които създавахме СДС – някои в София, други, като мен, по места.
Да, първоначално беше точно така – СДС бе ЕДИНСТВЕНАТА сериозна политическа сила, която бе за преход към либерална пазарна демокрация.
[Веднага да уточня, че не ставаше дума за днешния свръх-либерален, ултра-пазарен, хипер-потребителски и мега-конкурентен модел, а за либералната пазарна демокрация, която гарантира на западните общества повече от 30 години непрекъснат ръст на жизнения стандарт и постоянно задълбочаване на демократичните права и свободи, като в същото време позволи на Запада за някакви си 5-6 години след идването на власт на Горбачов, да окарикатури, съсипе и победи вета на социализма, подвластен на система, която в никакъв случай не беше лесна за окарикатуряване, съспиване и побеждаване – каквото и да се говори сега за нея...]
В същото време другата, втората и главна политическа сила БСП се бе позиционирала като спирачка или поне като забавяща максимално промените. Тези, които в БСП правеха това отговорно, а не по комунистически идеологизирано и фанатично, се стремяха максимално да съхранят всичко, с което държавата разполагаше – като политическо устройство, като закони, като институции, като нагласи, като материални блага.
В началото противопоставянето бе остро и именно по тази ос:
♦ СДС бе за максимално бързи и решителни промени към либерална пазарна демокрация, за да си гарантираме достиженията на Запада.
♦ БСП бе за максимално бавни и имитационни промени, за да се запазят достиженията на социализма.
В един момент обаче в БСП победи Лукановското стратегическо виждане, за сметка на маргинализирането на Лиловското стратегическо виждане.
БСП направи рязък завой, прегърна идеите на либералната пазарна демокрация, всички в България започнаха да говорят едно и също – приватизация, приватизация и пак приватизация. Основните политически сили (и не само СДС и БСП) станаха НЕРАЗЛИЧИМИ в главното, в същественото, в своите цели и намерения.
Ето тогава бе първият път (първото убийство), когато СДС загуби фатално своята единствена и неповторима легитимност на Силата, която знае какво трябва да се прави, която води България към светлото демократично бъдеще.
СДС загуби ПЪРВИЯ ПЪТ своята единствена и неповторима легитимност по въпроса КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ?
Ние в СДС обаче, се оказахме слаби и неподготвени, полуслепи и полуможещи и не уловихме този Първи исторически момент.
Затова продължихме да се плъзгаме по оста СДС-БСП като конфронтация антикомунизъм-комунизъм.
Така само сплотявахме електората на БСП.
Със своите идеологически розови очила, ние не проумяхме, че БСП демогогски и брутално се стреми да ни надбягва по нашата писта (тя не само прие либералната пазарна демокрация – защо ще уточня по-долу), но и започна да приема и всичко останало едно към едно най-напред на идейно ниво, без да го дискутира още с електората си – и Валутния борд, и НАТО, и всичко, всичко, всичко!
Ако бяхме уловили тази нова, коренно различна стратегическа, тактическа и обществена ситуация ситуация, ние, в СДС щяхме да престанем да воюваме на стария идеологически фронт антикомунизъм-комунизъм. Щяхме да разберем, че по въпроса КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ? вече няма принципни различия. И тогава щяхме да пренесем борбата върху въпроса КАК ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ?
Това означаваше да генерираме стратегии, идеи, управленски решения, да мобилизираме интелектуалния елит на страната, да разширяваме обществената си подкрепа за същността и съдържанието на действията си.
Тук нашето превъзходство щеше да бъде смазващо.
Защото преориентацията на БСП бе не същностна, а да я нарека – първановска, т.е. ситуационна симулативна, мимикриативна, имитационна, користна, безпринципна, просто меркантилна – защото идеите на опонента са печелившите, а не защото вярваме в тях.
Но да облечеш като нова премяна новите, правилните, политически коректните възгледи е лесно - достатъчно е само да нямаш особени задръжки и чак пък толкова морал. Но да управляваш в съгласие с тези нови възгледи е далеч по-трудно - те трябва да са станали част от твоята ценностна система, от твоята визия и стратегия.
СДС обаче проспа този исторически момент и профука – това бе първото профукване – на стратегическата си иницатива:
По въпроса КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ? СДС вече не бе единствената и неповторима политическа сила, а САМО ЕДНА от водещите политически сили. Това причини силен отлив от обществена подкрепа за СДС.
► А вторият от тези два жестоки, фатални за СДС удара беше понесен тогава, когато СДС осъществи реформите, които представляваха необходимото условие да се приключи с българския Преход към демокрация, а именно тоталната приватизация на цялата, възлизаща на близо 400 млрд лева собственост, създавана от няколко поколения българи.
Веднага да поясня, че достатъчното условие за приключването на българския Преход към демокрация бе пълната реконсолидация на тотално приватизираната собственост в ръцете на тесен кръг олигарси, които сетне задкулисно да управляват държавата, превръщайки я в инструмент за своето непрестанно облагодетелстване.
Българският Преход не целеше – защото такава бе антинационалната воля на кукловодите на Прехода - постигане на ефективно функционираща либерална пазарна демокрация, а се стремеше към преразпределение на собствеността – от единна, централизирана собственост на Държавата, в собственост именно на този крайно тесен кръг олигарси.
Но за да бъде трансформирана държавната собствност в собственост на олигархичния кръг, трябваше да бъде извършена първата, необходимата крачка – собствеността да бъде приватизирана тотално, шоково, с цената на всичко и на всяка цена.
Ето това извърши СДС (чрез правителството и пълната власт на Иван Костов).
И когато след тази тотална, шокова приватизация нормалните българи се огледаха, те разбраха, че от приватизацията (или от 90% от нея) спечелиха бившите – върхушката на бившата БКП и върхушката на бившата ДС.
Това бе вторият, не по-малко жесток удар по СДС, след който СДС се превърна в политически маргинал, чиято главна цел е да се бори за 4% - та да влязат в парламента шепата му лидери и техни най-верни клакьори.
СДС загуби ВТОРИЯ ПЪТ своята легитимност резултат на това – КАК БЕ НАПРАВЕНА ПРОМЯНАТА В БЪЛГАРИЯ – промяна, свеждаща се до преразпределение на собствеността.
Тази промяна бе извършена безкрайно несправедливо и от нея основно и главно спечелиха БИВШИТЕ.
Благодарение на действията на СДС (чрез правителството на Иван Костов), в България ПОБЕДИХА окончателно и безвъзратно БИВШИТЕ – върхушката на БКП и върхушката на ДС – самата тя, техните деца, техните приятелски кланове, техните слуги...
Два такива жестоки, убийствени удара – като два абсолютно погрешни отговора на два абсолютно правини въпроса: първият за това КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ В БЪЛГАРИЯ; и вторият за това КАК БЕ НАПРАВЕНА ПРОМЯНАТА В БЪЛГАРИЯ – са достатъчно тежки, за да ликвидират веднъж завинаги онова, оригиналното, автентичното СДС. И да оставят на политическата сцена неговите отломки, някои от които се превърнаха в останки (тленни).
Ако СДС (т.е. нашето първо поколение в СДС) бе дал верен отговор на първия въпрос – а именно КАК да се направи Преход към ефективна либерална пазарна демокрация, а след това ако СДС бе дал верен отговор и на втория въпрос – а именно КАК да се изгради справедливо либерално пазарно общество, тогава БСП щеше да бъде реформирана, наистина модерна лява, а не плоскоданъчна партия, присвоена от номенклатурчици, милионери, ловки аферисти, слуги на безчетните братя галеви и безскрупулни апаратчици, нямаше да ражда гоцета (ментално обвързани с 20 век) и сергейчета (генетично неспособни да бъдат визионери, лидери и мениджъри); в парламента нямаше да се подвизават откровени фашизоиди, етнически корупционери и жълтокнижести рожби на зловреди служби; а България щеше да стане нормално развиваща се европейска държава.
Но СДС (т.е. ние) се провали в намирането на отговори на тези два въпроса. Ние минахме под летвата, оказахме се ситни и дребни като камилчета.
Част2
Несъмнено, горното е написано прекалено емоционално, но е начинът, по който аз днес виждам изминалите 22-23 години на провалилия се български Преход.
За да допълня картината за този Преход, ще очертая накрая неговата схема чрез изтъкване на най-главното, изпозвайки нещо като принципа на пестеливостта, т.нар. „Бръснач на Окам".
Този принцип е наречен на името на английския философ схоластик и францискански монах от ХІV век Уилям от Окам (William of Ockham, около 1288—1347).
Принципът на пестеливостта гласи: „Pluralitas non est ponenda sine necessitate” („Не умножавай същностите повече от необходимото“), т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли.
По-горе написах за противопоставянето в самото начало на Прехода между СДС и БСП по оста ЗА и ПРОТИВ промените, т.е. ЗА и ПРОТИВ развитието на България към либерална пазарна демокрация.
СДС обаче нямаше силни лидери, личности, които със своята съдба и изстрадани принципи да са доказали, че са точните хора на точното място за точните цели и задачи.
Ние имахме „под ръка” всичко на всичко един признат дисидент - д-р Желю Желев и той стана президент. Къде повече и по-високо от това...
Както се видя по-късно, възрастните лидери на СДС (напр. д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев) бяха прекалено дълго смазвани от системата и се оказаха твърде неспособни да бъдат лидери на нова и модерна България.
А лежалите през 60-те и 70-те години в затворите мъченици бяха в основната си част достойни хора, но със спряно насила интелектуално, образователно и управленско развитие. Те можеха и трябваше да бъдат сочени като икони, като светци, но бяха абсолютно неспособни да поемат съдбините на България в ръцете си.
Използвайки обективната слабост и неподготеност на лидерите на СДС (коварството на тоталитарната система в България бе, че тя бе съблазнила и закрепостила в своето лоно, купила и вкарала в грях огромна част от знаещите и можещите у нас), а на някои от тях и личните слабости, алчността и нахалството, върхушката на БКП и върхушката на ДС успяха да вкарат СДС в продължителен и пилеещ време и енергия клинч – най-напред чрез Кръглата маса, която е в основата на порочно заченатия български Преход, после с фаталната идея за Велико народно събрание.
На Кръглата маса времето и енергията изтичаха в безумни спорове като този - дали държавният глава да се казва председател или президент. А във Великото народно събрание те бяха прахосвани за изкуствени дилеми като тази – дали да имаме вицепрезидент (какъвто в Европа няма никой) или да нямаме.
Прескачам нелепиците от типа на поставянето на психологически объркана личност с пълна управленска немощ за „първи демократично избран премиер”, както и нашата инфантилна и леко безмозъчна „вярност” към него. Или пък как тази объркана личност отиде на крака на Жан Виденов и се договори (най-малкото метафорично) да му сдаде властта срещу съмнителната хипотеза да си останат една шепа робеспиеровци на „Раковски” 134 - малко, но най-идейно твърди, най-кинжално остри и най-фанатично верни...
”Бръсначът на Окам” изисква да се „хване” най-главното. А то е, че ние пропиляхме историческата инициатива, от ръцете ни бе избит монополът върху промените, ние вече не бяхме единствената сила, която е ЗА промени, ЗА либерална пазарна демокрация.
И след като върхушката на БКП и върхушката на ДС сложиха задулисно ръка върху БСП, след като се маскираха на повърхността с личности като Стефан Продев и Стефан Данаилов, а под повърхността разбиха цялата имунна система на държавата – специалните, полицейските, контролните и съдебните институции (защото най-добре знаеха колко и как тези институции могат да пречат на техния замисъл за всеобхватно присвоявяване на общонародната собственост), те в края на 1994 г. по абсолютно категоричен начин си взеха властта обратно, а политическата карта на България почервеня почти на 100%.
Това бе техният кинжален отговор на кинжалската секта, окопала се на „Раковски” 134.
Сега вече можеше да се извърши именно този Преход, за който жадуваха върхушките на БКП и ДС – трансформация на огромната държана собственост в техни ръце или поне в ръцете на техните деца, на техните мораво червени кланове.
И тук тези две върхушки удариха на камък!
По абсолютно нелепа ирония на съдбата именно Жан Виденов, председателят на тяхната Партия, чрез която трябваше да стане тази радикална трансформация на собствеността, отказа да изпълни историческата си мисия. Защото не можел да разпродаде за жълти стотинки национална богатство, създавано с много лишения и труд от поколението на неговите родители!
Върхушките на БКП и ДС изпаднаха в потрес, в шок, в ступор, в колосален гняв! Ах, комсомолчето му с комсомолче!
Да са ти под контрол всички банки, да си раздал куфарчета с пари и изначално лоши кредити на своите роднини, приятели и слуги и едно комсомолче да се запъне като магаре на мост точно в последния, в решаващия, в сюблимния момент!!
Какво се случи с това комсомолче всички знаят – не просто го свалиха от власт, но го прогониха с камъни и го превърнаха в символ на всичкото политическо и финансово зло в България.
Не съм никакъв адвокат на Жан Виденов – той доброволно се оказа там и такъв, където и какъвто не трябваше да бъде. А сили да бъде такъв, какъвто искаше да бъде той нямаше.
След сатанизирането и отстраняването на Жан Виденов и неговото правоителство – брутално, нагло и с цената на жестоко разорение на стотици хиляди българи (и пътьом изпиране на огромни кредити и заеми на нашите хора) – на власт бе призовано правитеството на Иван Костов – представено пред България и света като правителство на СДС.
Това правителство извърши всичко, което трябваше да направи правителството на Жан Виденов.
Само че заради „глупостта” на Жан Виденов, върхушките на БКП и ДС трябваше с кръв, капеща от сърцата им, да платят кръвен данък от 10% - на Иван Костов и неговите функционери – чрез собственост, контролни пакети, златни акции, достъп до стратегически сектори, проценти от крупни сделки...
10% не е голяма величина като процент, но от 400 милиарда това са си цели 10 милиарда. Както казват в страната на необятните възможности – not too bad.
Нека да обобщим:
● Правителството „1997-2001” извърши шокова, тотална, пълна и безвъзвратна приватизация на всяка цена и с цената на всичко. С това то изпълни първата главна задача на Прехода.
То бе Правителството на ПРИВАТИЗАЦИЯТА НА СОБСТВЕНОСТТА.
(Само да вметна, че за да дойде това правителство на власт, Георги Първанов предаде своята партия).
С правителството „1997-2001” бе изпълнено необходимото условие, за да се пристъпи към края на Прехода.
След това правителство дойде правителството на Симеон Сакскобургготски - за наивните и вярващи в чудеса от по 800 дни българи, то бе по-известно като правитеството на НДСВ. Това правителство трябваше да изпълни достатъчното условие за да се пристъпи към края на Прехода – да укрупни попадналата в множество ръце тотално приватизирана собственост.
Вероятно и този път върхушките на БКП и на ДС трябваше да платят кръвен данък от 10% - на добродушния мадридски „дедо” и преди всичко и най-вече на неговите безмерно алчни, хищни, ловки до мародерство юпита – като им се позволи да вземат огромен финансов пай чрез превъртането на бългаския външен дълг (за сметка на това и поне още 1-2 поколения българи) и все така чрез баснословни комисионни от приватизацията на стратегически, някои дори високо технологични компании и бизнеси.
Нека отново да обобщим:
● Правителството „2001-2005” осъществи реконсолидация на собствеността, в ръцете, както вече казах, на малка прослойка олигарси, с което всъщност вече можеше да се пристъпи към приключване на Прехода.
То бе Правителство на РЕКОНСОЛИДАЦИЯТА НА СОБСТВЕНОСТТА.
(Само да вметна, че с това правителство Георги Първанов работеше изключително успешно.)
С правителството „1997-2001” бе изпълнено достатъчното условие, за да се пристъпи към края на Прехода.
А след това правителство дойде правителството на Сергей Станишев, повече (и съвсем справедливо!) известно като правителството на Тройната коалиция, за което, мислейки си сега, понякога се питам: А кое все пак и въпреки всичко е по-добре за една държава – да има премиер, чийто истински първи работен ден през живота е като министър-председател, или да има премиер, прочел през живота си една-единствена книга докрай – „Винету”??? Аз наистина нямам еднозначен отговор на този въпрос.
Това правителство имаше една-единствена задача – след като в резултат на Прехода бе установено ново Статукво, то трябваше да направи това Статукво непроменимо и непоклатимо, с което Преходът да стане необратим.
Замислено от самото начало и конструирано с водещата роля на Георги Първанов като марионетно, правителството на Тройната коалиция се справи без особени усилия с тази политическа поръчка. При това то дори се престара в услужливостта си пред задкулисната олигархия, уреждайки я с нужните й закони (за плоския данък, например), допускайки я до крупните държавни поръчки и тичайки преди нейните желания, мъчейки се да ги отгатне по движението на устните й.
Нека пак да обобщим:
● Правителството „2005-2009” направи максималното, за да се стабилизира и увековечи новото Статукво. Така то направи Прехода необратим.
То бе Правителство на СТАБИЛИЗАЦИЯТА НА СТАТУКВОТО.
(Само да вметна тук за пореден път, в съгласие с логиката на изложението, че това правителство бе конструирано и невидимо управлявано от Георги Първанов.)
С правителството „2005-2009” Преходът стана необратим и се превърна в неподлежаща на обжалване присъда за огромна част от българското общество.
И накрая, след това правителство дойде правителството на Бойко Борисов - негово лично, придворно и абсолютно покорно правителство, състоящо се от безгласни или съгласни на всичко министри, но за фасон и игра на демокрация, наричано правителство на „ГЕРБ”.
Повечето българи си дадоха гласа за Бойко Борисов с надеждата, че след като резултатите от Прехода не подлежат на обжалване, то поне някои от спечелилите от Прехода супербогаташи, мегакрадци, нагли парвенюта и самозабравили се олигарски ще бъдат наказани, ще получат присъди и така ще има някакво, макар и частично възмездие.
Нищо подобно не се получи и нямаше как да се получи.
Правителството на Бойко Борисов не би могло, както и той самият не можеше, да бъде денем Робин Худ и да наказва богатите, да взема от тях и да дава на бедните, а нощем да си ляга при богатите, споделяйки с тях тяхното убеждение, че матер’яла е лош, защото народът е прост, че българите са като бойковите кучета и затова трябва да бъдат държани изкъсо (но без да получават по 2-3 пържолки дневен порцион).
Правителството на „ГЕРБ” имаше друга задача – то трябваше да създаде максимално изгодни условия за спечелилите от Прехода, т.е. за олигархичното задкулисие - да консумират новия си статут, да консумирах новото Статукво.
Олигархичното задкулисие вече имаше държавата в ръцете си, при това цялата, заедно с политическия елит, местната власт и главните NGO. Това задкулисие искаше да консумира благата на своето положение, радостите на своето богатство, прелестите на пълната си безконтролност. То можеше вече да се дистанцира от конкретното управление и да го повери на своите милиционери, ченгета, охранители и слуги, които като овчарски кучета да охраняват стадото „народ” – да си хрупа тревица, да поблейва тихо, но да не надига глава, да не поставя въпроси за Прехода, за спечелилите от него, за Статуквото и справедивостта. А това стадото, като всяко подобно се охранява с кротце, со благо, с малце кьотек и со много полицейщина...
Нека за последен път да обобщим:
● Правителството „2009-2013” обслужва задкулисната олигархична прослойка и работи последователно и всеотдайно, за да може тя да използва, да употребява новото Статукво по максимално изгоден за нея начин и така да консумира резултатите от Прехода.
То е Правителство на КОНСУМАЦИЯТА НА СТАТУКВОТО.
(Само да вметна тук по аналогия, че това правителство е първото правителство през последните 10-11 години, върху което Георги Първанов не можеше да оказва влияние, напротив, той се конкурираше с него пред олигарсите - за внимание, за подкрепа, за ресурси, за задачи, които да изпълнява.)
С правителството „2009-2013” олигархическото задкулисие, свърхбогатите хора у нас, спечелилите от Прехода консумират с широки шепи и на широка нога всички блага и перспективи на новото Статукво.
В същото време те се превръщат в почти непреодолима преграда пред демократизацията, модернизацията и европеизацията на България, като вместо това я маргинализират, ориентализират и декапитализират.
В заключение, СДС (отново да изтъкна, че това сме ние – които в центъра и по места създадохме СДС и бяхме автентичните седесари, първото поколение на СДС, онези, които получиха уникалния, даван веднъж в живота, шанс да променят страната) не се оказа на висотата на историческите предизвикателства, на два пъти допусна да загуби своята легитимност (и това са двете почти ритуални „(само)убийства” на СДС):
--- Първо, когато СДС загуби легитимността си като единствената демократична сила, която е ЗА Прехода на България от тоталитарен социализъм към либерална пазарна демокрация (т.е. ставаше дума за това - КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ ПРИ ПРЕХОДА);
--- И второ, когато от начина, по който чрез тотална приватизация бе осъществен Преходът към либерална пазарна демокрация от СДС (от правителството на Иван Костов), спечелиха бившите – върхушките на БКП и ДС, техните кланове, слуги и деца (т.е. ставаше дума за това – КАК БЕ НАПРАВЕН ПРЕХОДЪТ).
Преходът на България към демокрация в своите най-главни характерни черти се оказа неуспешен, несправедлив, неморален и недемократичен. Остава ми само още веднъж да кажа, че за неговата днешна уродлива и изпълнена с криминални присвоявания на собствеността, здравето, вярата и перспективите на българския народ, за това неподлежащо на обжалване ново Статукво допринесоха четири поредни правителства:
● Правителството „1997-2001” бе Правителство на Приватизацията на Собствеността.
● Правителството „2001-2005” бе Правителство на Реконсолидацията на Собствеността.
● Правителството „2005-2009” бе Правителство на Стабилизацията на Статуквото.
● Правителството „2009-2013” е Правителство на Консумацията на Статуквото.
