/Поглед.инфо/ Първата новогодишна седмица на Казахстан - седем дни, които разтърсиха евразийския свят - се превръща в най-сериозното изпитание не само за най-голямата и системообразуваща държава на южния фланг на ОНД, ОДКБ и ЕАЭС, за нейния политически модел и институции на държавната власт, но и за значителна част от цялото постсъветско пространство.
Подразделенията на колективните мироопазващи сили на ОДКБ в Казахстан няма да участват в оперативни и бойни действия на републиканските силови структури.
Стоварилата се върху Казахстан буря в началото на януари 2022 г., не е атмосферно, а невиждано досега, безпрецедентно социално-политическо явление, прераснало в опити за насилствено завземане на властта в различни региони на страната - от Астана (Нур-Султан) до Жанаозен и Актау, които се намират в произвеждащия петрол район на Мангистау, - стана шок за всички.
Дори в навечерието на Нова година нищо не предвещаваше беда.
Първият президент и архитект на независимата казахстанска държава Нурсултан Назарбаев взе участие в неформалната среща на върха на ОНД в Санкт Петербург. На среща в северната столица на Русия той беше почетен като патриарх на евразийската интеграция и създател на ефективен модел на управление, който може да служи като пример за устойчиво развитие за други бивши съветски републики.
Поздравявайки жителите на Казахстан за Нова година, руският президент Владимир Путин говори за ключовата роля на Нурсултан Назарбаев в създаването на Евразийския икономически съюз и развитието на отношенията между Москва и Астана, които винаги са били образцови и са във възход и през миналата година, въпреки пандемията от коронавируса. „И това, разбира се, е много сериозен резултат от съвместната ни дейност с настоящото ръководство на Казахстан – с президента, с правителството“, каза Владимир Путин.
На фона на всички сътресения, времена на неприятности и „цветни революции“, които бившите съветски републики са преживели в една или друга степен през последните три десетилетия, именно Казахстан изглеждаше като успешна история на постсъветската модернизация, желаеща да служи като солиден и надежден мост между Изтока и Запада.
За разлика от Русия, която оцеляваше през 90-те години на миналия век и преживя стрелбата на танковете по Белия дом през октомври 1993 г., когато в страната на първия президент Борис Елцин за кратко време царуваше двувластие, в Казахстан нищо подобно не се е наблюдавало.
Нямаше и история на няколко поколения „борци срещу режима“, както в Беларус на Александър Лукашенко, както и времето на неприятностите на президента Елчибей в Азербайджан и бунта на полковник Сурет Хюсейнов. За "цветна революция" по грузински, украински, арменски или киргизки сценарий не можеше да става и дума.
Списъкът с примери, преминаващи през една република след друга, може да бъде продължаван и продължаван – и сравнението винаги би било в полза на Казахстан, чиято стабилност беше качествено различна от стабилността на Туркменистан - страната на златните статуи на Туркменбаши, в което времето изглежда замръзнало.
Казахстан изглеждаше много различно на фона на други републики, където животът беше по-беден и нестабилен, и все по-активно заявяваше своите амбиции на регионално и глобално ниво.
Идеята за Казахстан като цитадела на постсъветската стабилност, която се формира в продължение на три десетилетия след разпадането на СССР, рухна за броени дни.
Без значение как ще се развиват събитията, този, бившият Казахстан вече не съществува и никога отново няма да бъде. Колкото по-рано всички се изправим пред истината и осъзнаем тази сурова реалност, толкова по-добре.
Това ще сведе до минимум щетите от януарската „седмица на безумието“ и ще предотврати нови, неизмеримо по-сериозни загуби, които могат да се превърнат в загуби не само за Казахстан, но и да стартират опасен процес на евразийска дезинтеграция, като се има предвид, че Казахстан винаги е бил неговото сърце. .
Днес основната задача не е да се опитаме на всяка цена да съживим мита за казахстанската стабилност, а да предотвратим по-нататъшна ескалация, изпълнена с най-сериозните последици - много кръв и дори при най-радикалния сценарий - разпадането на казахстанската държавност.
Да не забравяме, че решенията на място не зависят от казаното в столицата, намираща се някъде там далеч, а от клановите групировки – джузи, способни да влязат в нов етап на преразпределение на властта.
Въпреки факта, че казахстанските протести бяха предизвикани от двукратно увеличение на цените на газа, първата седмица на бунтовете показа, че цялата тази история изобщо не е за газ, а за нещо съвсем различно. Прави впечатление, че демонстрираната от властите готовност да върнат предишните цени на газа, а след това оставката на правителството и други помирителни жестове на президента Касим-Жомарт Токаев имаха точно обратния ефект.
Всички тези стъпки само провокираха протестиращите, вдъхнаха им увереност, че е необходим по-голям натиск - и правителството ще рухне.
Бързо забравяйки за цената на газа, която вече никой не споменава, те се втурнаха още по-неистово да разбиват административни сгради, да организират вандалски актове, включително разрушаването на летището в Алмати, и да завземат арсенали с оръжие. Истински битки се разиграха по улиците на казахстанските градове и броячът на човешките жертви започна неумолимо да щрака.
След като преодоля първите дни на объркване, президентът Касим-Жомарт Токаев пристъпи към решителни действия, като обяви началото на антитерористична операция и потърси помощ от Организацията на договора за колективна сигурност.
Решението за изпращане на миротворци на ОДКБ в страната, повечето от които очевидно ще бъдат руски военнослужещи, надуха залозите във великата казахстанска игра, извеждайки я до регионално ниво. Москва хвърли авторитета си на везните и в критичен момент подкрепи Астана, въпреки нарастването на националистическите и антируските настроения през последната година.
Всичко това дава основание да се надяваме, че антиправителствените протести в крайна сметка ще бъдат потушени, техните организатори и действащи лица ще бъдат строго наказани.
Но колко дълго ще продължи това подобие на стабилност, като се има предвид, че бившият Казахстан, чийто политически демиург беше Нурсултан Назарбаев, вече не съществува? Елбаси, или "бащата на всички казахи", който до януари тази година изглеждаше най-висшият морален авторитет и гарант за стабилност и граждански мир, не пророни нито дума по време на най-сериозната атака срещу собственото си дете - независимото казахстанска държава.
„Бащата на нацията” остана встрани от претърпяните от нацията сътресения, което означава, че бившата вертикала на властта вече не работи. Последното потвърждение за това беше напълно неочакваното решение на президента Токаев да отстрани Нурсултан Назарбаев от поста председател на Съвета за сигурност.
И това въпреки факта, че по-рано в Казахстан беше приет закон, обявяващ Нурсултан Назарбаев за доживотен ръководител на Съвета за сигурност и именно той, а не Касим-Жомарт Токаев, се смяташе за лицето, което взема главните решения в републиката.
В медицината има понятието астеничен синдром или синдром на хроничната умора - болезнено състояние на невропсихична слабост и нестабилност на настроението, което в определен момент лишава човек от възможността да извършва свойствената за него предишна умствена и физическа активност. Причините за астеничния синдром могат да бъдат всякакви, включително различни заболявания на тялото.
Има всички основания да се смята, че обезценяването или остаряването на предишния модел на развитие на независима казахстанска държава, оглавявана от Елбаси, доведе до появата на политически астеничен синдром, който, /по името на столицата/, може да се нарече „астаничен синдром“.
Това е сериозно, но все пак не фатално - "астаничния синдром" се лекува. Просто Казахстан ще бъде различен.
Превод: ЕС
Източник: РТ
