/Поглед.инфо/ Две седмици след началото на поредния конфликт в Южен Кавказ, Азербайджан и Армения с посредничеството на Русия се споразумяха за прекратяване на огъня. Но тъй като не са договорени дори условията и същинските преговори тепърва предстоят, а може би именно заради това, е полезно да хвърлим поглед върху изкривената и непълна информация в много случаи при отразяването на събитията от последните 14 дни. А от тези детайли или непълноти зависят решенията в предстоящите преговори. Вярно е, че най–много се лъже преди избори, по време на война и след лов, но тази сентенция не би трябвало да важи, когато се анализира ситуация, касаеща съдбата на народи и региони в близкото ни обкръжение. От друга страна би трябвало да имаме памет за един дългогодишен замразен конфликт с неговата история, последствия, интереси на други сили и т.н.
Първото впечатление от отразяването на сблъсъка между Азербайджан и Армения в Нагорни Карабах, започнал на 27. септември т.г., е опита да се остави в сянка възникването на проблема, определяйки за агресор арменската страна. Вярно е, че от международно–правна гледна точка Нагорни Карабах принадлежи към Азербайджан, но се забравя, че Сталин беше този, който наложи присъединяването на една област с 94% арменско население /днес вече 77%/ и че имаше референдум през 1991 г. и обявяване на независимост. Това би трябвало да породи въпрос във всеки, коментиращ темата, а какво става с правото на самоопределение на народите, което изтъкваме в други случаи и игнорираме в този?
Тази нагласа, с която се подхожда към анализиране на събитията поражда второто разминаване с истината: Кой първи започна войната на 27. септември т.г.? Едва ли някой ще оспори, че първо трябва да си отговорим на въпроса, а кой има полза от това?
Армения категорично не може да има никакъв интерес от упражняване на военна сила, защото примирието от 1994 г. и замразеният конфликт са изцяло в нейн интерес. Докато в Азербайджан още през юли т.г. демонстранти искаха мобилизация и война. От това не се учудват само онези, които познават насажданите национализъм и омраза към арменците. Бяха взети всички предвоенни мерки, всички социални медии бяха блокирани и никакви чуждестранни журналисти не бяха допускани в Азербайджан с изключение на турските. А президентът Илхан Алиев ясно заяви: «Ние трябва да възстановим историческата справедливост, да възстановим териториалната цялост на Азербайджан». Но дори и обикновеният читател или зрител може да стигне сам до правилния извод, като прецени, че едновременното начало на военната операция по цялото протежение на съприкосновение с Нагорни Карабах довело до първите 150 жертви сред арменците и нито една от азербайджанска страна /по–късно се съобщаваше само за 10/ е възможно само ако агресорът е Баку, а жертвата – Ереван. Зад гордо разпространяваните новини за големи арменски загуби на техника се криеше простия факт, че арменците бяха разположили множество фалшиви цели, надуваеми пускови установки и боядисани бойни машини. Но дори и да не си ходил войник, може ли да допуснеш, че една 3 милионна държава със 77 танка ще нападне 10 милионния Азербайджан с 47 милиарден военен бюджет, подкрепяна с най–модерно въроъжение от Турция, Израел, Пакистан? Да, но и някои западни и български медии го твърдяха!
Следващото грубо несъответствие с фактите започваше с официалното твърдение от Турция, че не участва във военната операция и че не е прехвърляла сирйски бойци от Турция в Азербайджан. Първото е наивно, защото всеки, който познава бързо разширяващото се през последните години военно сътрудничество между Турция и Азербайджан, знае, че отдавна в азерската рамия са интгерирани турски офицери, а при сегашните бойни действия присъствието на турски самолети F-16 и турски бойни дронове „Байрактар” са факт. Нещо повече, след съвместното военно учение в Азербайджан Турция не върна въоръжението и бойната техника, включително и самолетите F-16. Случайно ли?
Второто твърдение обаче, което е още по–безочливо и до ден днешен не се приема от някои български медии, може би за да де „обидим” съседа. А дори в София месец по–рано знаехме трите центъра за набирането на наемници от турската страна сред протурските джихадистки групировки в Сирия и дори в бежанските лагери. По време на подготовката им в Африн и Идлиб им заплащаха по 1500 долара, а след изпращане в Азербайджан– обещаваха по 3000 долара. Имената на джихадистките организации, бригади и групи показаха, че са същите, които Турция използва вече при трите си военни операции в Сирия. Още през 2018 г. публикувахме и в България част от списъка на 43 такива групировки с информация за връзки на някои от тях с турското разузнаване, за финансирането и военната им подготовка в Турция, за наличието на екстремисти от „Ислямска държава” и от „Ал Кайда” в тях и т.н. След началото на операцията на Азербайджан някои от лидерите на сирийските ислямистки групировки се оплакаха, че Турция ги е подвела с договор за изпълнение на охранителни функции, а са попаднали в истинска конвенционална война и това бе публикувано в западни медии. Френското разузнаване докладва на президента Макрон информацията за прехвърляне на сирйски бийци. Дори САЩ потвърдиха, че наемниците са прехвърлени със самолети от Турция в Азербайджан. Да не говорим за правозащитни организации с доказани информационни канали в Сирия. Или че тази практика вече бе утвърдена от Турция както в Сирия, така и в Либия и не е новост. И след всичко това, да се отричат фактите или да се сваля интервю, съдържащо такова твърдение, е непонятна редакторска реакция в „свободните” български медии.
Третата по–широко застъпвана погрешна теза беше, че Турция нямала никакъв интерес от тази война, която целеше да отклони вниманието от прякото й участие в подготовката и провеждането на военната операция. Напротив, Турция има огромни и разнопосочни интереси, затова ходът й беше очакван и логичен. Тя работи активно за ислямска конфедерация на турско–езичните страни Азербайджан, Казахстан, Киргизия, Узбекистан, Таджикистан и Туркменистан като ядро на Обединена ислямска свръхдържава от 61 страни, според последните научни доклади на авторитетни изследователски институти. Но още по–лошото е, че считайки себе си за регионална хегемониална сила тя все по–често се опитва да прокарва интересите си с военни средства.
На второ място, стратегията й за превръщането на енергиен център обяснява интереса й както към Каспийския регион, така и към тръбопроводите Баку–Тбилиси–Джейхан и Южно–Кавказкия тръбопровод. Освен военна база в Азербайджан, тя иска да разположи втора такава и в откъснатата, но принадлежаща към Азербайджан провинция Нахичеван, която в северозападния си край опира до турската граница. Ако това се допусне, Турция ще има възможност да организира ефективна хибридна война срещу Армения.
Всичко това обаче води до изтласкване на руското влияние и руските възможности от региона.
На четвърто място, трябва да се има предвид, че моментът за иницииране на военни действия е подходящ и необходим за Турция, защото се очерта ограничаването й от Русия в Сирия, поставянето под въпрос постигане на целите й в Либия и международния натиск срещу агресивните й действия в Източното средиземноморие. Във връзка с последното се формира дори антитурска ос от 10 държави, между които 3 членки на НАТО, средиземноморски държави и 3 арабски държави със своя пътна карта на т.н. Арабско–средиземноморски блок. Затова на Турция й е необходим друг външнополитически „успех”, този път в източна направление, от който Ердоган се нуждае и по вътрешнополитически съображения.
Четвъртата често срещана повърхностна оценка беше, че Русия застава твърдо зад Армения по силата на Договора за колективна сигурност. На пракитка обаче Москва се дистанцира от новото арменско правителство, дошло на власт през 2018 г. след цветната революция, дирижирана от милиардера Сорос. Поради силно проамериканската си ориентираност премиерът Никол Пашинян разби изградените стабилни отношения между Иран и Армения и изолира като цяло страната. Доволни от това останаха САЩ. Същевременно Москва разви повече отношенията си с Азербайджан, движена както от интереси в енергийната сигурност, така и в сделките с въоръжение и бойна техника. Опасенията на руската страна обаче, че конфликтът може да се превърне в регионална война, обясняват сдържанто й отношение и усилията да се стигне до преговори. Отчитайки ключовата роля на Турция в конфикта, Путин проведе първите си телефонни разговори не само с Пашинян и Алиев, но и с Ердоган. Познаващите стила на турската дипломация веднага ще допуснат, че Анкара е използвала ситуацията за да получи отстъпки от Москва в Сирия и Либия. Но и Путин е наясно, че в дипломатическите разговори между Турция и САЩ също са търсени компромиси и една от офертите със сигурност касае изтласкването на руското влияние от региона. Едва ли са случайни и протестите и промените в други страни от постсъветското пространство точно в този период.
В статия от 13 май 2020 г. Арташес Гегамян прогнозира още тогава, че „Азербайджан с одобрението на САЩ ще започне война срещу Нагорни Карабах”. Освен Русия има и още едно много значимо съображение: Регионът на Южен Кавказ е свързващо звено между Близкия Изток и Китай, Русия и Европа и има огромно стратегическо значение.
Контролът върху него би прекъснал Новия път на коприната, елемент от който е жп–линията Баку–Тбилиси–Карс, в който Китай инвестира стотици милиони долара. Важни са тръбопроводите Баку–Тбилиси–Джейхан и Южния кавказки тръбопровод. В проектите са ангажирани големи компании като Бритиш петролиум, Шеврон, СОКАР и други. И трите проекта се пресичат в една точка в близост до арменската граница. Опасенията са, че това ги прави силно уязвими. Един от тръбопровидите вече бе обстрелван от сили на Ереван. Не случайно британското разузнаване чрез Пакистан, който е антиарменски настроен, подкрепя Азербайджан. Някои се опасяват, че може да бъде дестабилизирана и Грузия, която също има голямо енергийно–политическо значение в региона. Междувременно между Азербайджан и Китай се реализира телекомуникационен коридор между Азия и Европа, чрез който Баку ще се превърне в нов интернет –център наред с Амстердам, Франкфурт и Лондон.
Какви бяха рисковете, ако Русия не бе успяла да склони лидерите на Азербайджан и Армения към спиране на огъня и какви ще са те, ако преговорите се окажат неуспешни?
Последствията ще бъдат прокси – война между Русия и Турция, които имат противоположни интереси. Но дори те да се въздържат, остава риска от разширяване огъня на войната в региона. А разширяване на военните действия означава, че ще се повтори етническото прочистване, което Турция извърши със същите джихадистки наемници в Сирия.
Предстоящите преговори няма да решат окончателно 30–годишния конфликт. Бързата смяна на твърдата позиция на Азербайджан с готовност за преговори, макар и с условия, потвърждава допускането ни от 04.10.2020 г., че напрежението може да е предизвикано и с цел създаване на изгодни изходни позиции за едни предстоящи преговори. Арменсикят премиер Никол Пашимян заяви, че за да отговори на искането за изтегляне, Азербайджан първо трябва да признае правото на арменците от Нагорнси Карабах на самоопределение. Преди това той предложи и разполагане на мироопазващи сили. Армения би могла да отчете грешката си да защитава освен Нагорни Карабах и седем прилежащи района. Може би те ще бъдат първите, които евентуално ще бъдат отстъпени на Азербайджан. До следващото разпалване на конфликта. Важното е във всички страни, чиито интереси се пресичат в региона да се наложи убеждението, че проблемите не могат да се решат с военни средства. А може да станем свидетели и на правилото, че най–лесно печелят войните тези, които не участват в тях.
