/Поглед.инфо/ Николинка откри своето спасение – да продава в столицата това, което произвеждаше в дворчето си.
Николинка имаше предимство някак си – цял живот бе учителка и можеше да се оправя и със сметките, и с обноските, и с пътуването. И най-важното – успяваше да открива такива местенца в големия град, където пазаруваха по много.
Е, вярно е, контролните органи винаги успяваха да я открият, можеше да се спасява, ако им пускаше нещо на ръка, но тя не го правеше. Контролите все пак намазваха, защото уж конфискуваха стокицата й – десетина домата, няколко краставици, по няколко глави чесън и лук, а всъщност си я носеха в къщи. Това им беше плячката във войната, която водеха срещу собствения си народ, без да си дават сметка, че всеки момент можеха от насилници да се превърнат в жертви....
Всеки, който обикаля столицата, ги е виждал тези жени – най-често застават в началото на пазарите и излагат стокицата си – зеленчуци, плодове, а през зимата - сланинка и свинска мас в буркани. Това всъщност не бе стока, а неистов зов за помощ, страстна молба, безкрайно ридание....
Учителският манталитет не я изоставяше и един ден я чух да говори на „колежката” си:
„Това, което по навик назовавахме „държава”, пред очите ни се превърна в „територия”, в която обитавахме и даже оставахме за цял живот, ако желаехме. Разбира се, повечето напускаха, засега това не само се позволяваше, но и се поощряваше.
„Територията” се ръководеше от местни туземци, за които се твърдеше, че сме ги избрали. Това бе удобна теза, тъй като недоволството –само словесно!, се насочваше единствено към тези индивиди и те биваха сменяни като бушони.”
Не издържах и се намесих – купих това, което предлагаха и двете женци, и те се поотпуснаха, станаха сговорчиви.
- Какво си преподавала в училище? – попитах Николинка.
- История, господине, история. – отговори някак си виновно тя и посочи другата жена- значително по-млада от нея. – Тя беше моята най-добра ученичка.
- Бях отличничка и затова сега съм тук...- кимна някак обречено жената.
- Прекалено много знае и са я уволнили...- разкри ми Николинка.- Не е била съгласна с новите учебници и преподавала по старому – наричала робството „робство”, а не „присъствие” и са я прогонили. Фактически са прогонили Науката!
Вгледах се в тази слаба женица, само очите й гневно светеха – Николинка ми приличаше на човек не от мира сего – сякаш бе изникнала от древногръцка трагедия....
- Всеки ден ли идваш тука? – попитах.
- Ще идвам, докато ме изгонят. Тези, които продават цигари без бендерол – не ги гонят. Тези, които продават наркотици – и тях не ги гонят. Гонят такива като нас... тъй че ще съм тука, докато ме изгонят.
- И като те изгонят негодниците, къде ще отидеш?
- Където ми видят очите - въздъхна обречено тя.
И заплака.
А аз се почувствах виновен.
