/Поглед.инфо/ От речта на държавния ни глава пред Европарламента мина седмица, но завчера минах през дюкянчето на съгражданин, който върти дребен бизнес. Дюкянчето му обаче не е само офис, но средище за общуване, където се събират мъже да побистрят политиката и нещата от живота. Какво ще кажеш за речта на президента, попита той, но в тона му се улавяше укор. Казах му, че ми звучи като реч на полския или литовския, но не и на български президент. Може ли така да се говори за Русия, продължи той, това е много погрешно, ние трябва да сме в добри отношения с нея и с всички държави около нас. Добре поне, че се маха, предавам думите му по памет.
Дори и този неизкушен от политиката гражданин е усетил плювателството на фигурата, която поне на хартия се води за държавен глава. Плювнелиев обаче не се е усетил, че плюе по Русия за неща, които е извършил самият Запад, включително и ЕС.
„Кремъл ни се противопоставя и се опитва да дестабилизира ЕС, като внася недоверие в самата сърцевина на нашия проект. Опитва се да разруши и да събори основите на ЕС, които са единство, солидарност и върховенство на закона“. Каква само канонада от гръмки думи и страховити внушения! Само че тази словесна артилерия се целеше там, където имаше не враг, а свои. Да вземем най-болезнения в момента за Европа въпрос – британският „брексит“. Путин ли насъска британците за референдум по излизане на страната им от ЕС? Русия ли подкокороса поданиците на Нейно величество да изпитват „недоверие в самата сърцевина на нашия проект“ и да дестабилизират ЕС?
Да вземем и мигрантската криза. От Русия ли тръгна тя? Путин ли се въодушеви от Арабската пролет, от дестабилизирането на Либия и Сирия? Той не правеше ли точно обратното? Не се ли опитваше да вразуми Запада, включително и ЕС, за да ги предпази от последиците на тази антипролет в историческия ход?
По-нататък, Русия ли караше Жан-Клод Юнкер миналата година да си затваря очите за мигрантския поток – та чак до септември? Пак ли тя го придума за прибързаното квотно решение, което вся раздор в ЕС и клати единството и солидарността като трус от 6-та и нагоре степен? И Кремъл ли вдигна граничните огради на България, Унгария и Македония?
Изглежда мисълта на президента ни е разногледа – цели се някъде, а удря точно там, където не трябва, включително и по него. Изплювайки се върху истината в Европарламента, той всъщност удари свои с „приятелска храчка“.
Прехвърлям се към украинския конфликт. Р.П. обвинява Русия, че връщала света към сфери на влияние, че не подкрепя принципите на международния ред, прекроява граници и води хибридни и прокси войни. Само че всички, които следят изкъсо този конфликт и го знаят по ноти (включително и на Запад), неведнъж са казвали, че той е предизвикан тъкмо от Запада, а руските действия са само последица. Когато някой посегне да ви удари или рита, да не би първата ви работа е да прочетете закона? Или да му изръкопляскате благоприлично като на театър?
Конфликтът започна от мерака на ЕС да прикотка Украйна със Споразумението за асоцииране. Който e „в час“ с политиката, знае че това прикоткване не е нищо друго, а именно разширяване на сферата на влияние. Брюкселската пропаганда проми мозъците на украинците как ще цъфнат, ако се закачат за евроинтеграцията и сменят цивилизационния си вектор. И те го направиха. Само че сега имат цели сринати сектори в икономиката, които бяха обвързани с руския пазар, имате рухване на БВП с 65%, нови десетки хиляди безработни и масово обедняване – средните заплати на украинците се стопиха до 160 евро и са по-ниски от заплатите на африканските Гана (316 долара) и Етиопия (240). Ето и самоубийствената равносметка на евроинтегратора Юрий Косюк, който впрочем е президентски съветник и селскостопански магнат, (собственик на агрохолдинга „Мироновски хлебопродукт“): „Не се случи никакво отваряне на пазарите. Европа говори за зона за свободна търговия с Украйна и заедно с това подписа купища изключения и ограничения за износа на украински стоки...Това е измама на Украйна“. Да повторя, това е констатация не на украински русофил, а на еврофил, при това от властта.
Да не забравяме също, че стоките от ЕС заливат украинския пазар, което едва ли е от полза за украинските производители и БВП на страната. И тъй ЕС разшири сферата си на влияние, но за сметка на украинците. Това си е чиста проба колониална политика, макар и в по-примамлива, дори в по-цивилизована обвивка.
Към същата политика се придържаха и САЩ, които също търсеха да прилапат още територия за влияние. Било за да се уреди вицепрезидентския син в украинската енергетика, било за да стъпят американски компании на украинския пазар, било за да стане Крим база на Пентагона и на НАТО.
Плевнелиев не обели и дума за всичко това, а се нахвърли върху Русия, че си пазила сферата на влияние, която Евросъюзът и Запада й отмъкнаха. Той и тук се изплю върху истината.
Обитателят на „Дондуков 2“ обвинява също Русия, че „не покдрепя принципите на международния ред“. Известно е обаче, че САЩ участваха в организирането на Майдана, а впоследствие дадоха рамо и на преврата срещу законния президент Виктор Янукович. Превратът впрочем беше напълно излишен, защото бе постигнато споразумение за предсрочни избори, за които настояваше Майдана. Така или иначе Вашингтон нито осъди, нито се дистанцира от превратаджиите – напротив даде им рамо. Което впрочем не е изненада, по различни данни последните 70 години ЦРУ 80 пъти се намесвал във вътрешните работи на други държави и е свалял законни и дори демократични правителства. На свой ред Евросъюзът козирува на по-големия брат и услужливо отказа да осъди преврата.
Ако върнем лентата назад, ще видим, че Русия се въздържаше да се намесва в Майдана – поне така както го правеше Западът. Съответно тя осъди свалянето на Янукович в нощта на 22 февруари 2014 година. И какво излиза – страната, която отхвърля незаконното остраняване на легитимен президент, „не подкрепя принципите на международния ред“, а страните, които си падат по превратите, подкрепят тези принципи. Така се получава, когато четеш евангелието като дявола, пък дори да си избран на свободен и честен вот.
Известно е също, че въпросът с Крим възникна едва след преврата. Жителите на полуострова се уплашиха от новата власт, дрогирана с шонинизъм и екстремизъм, и потърсиха сигурност под крилото на Москва. Те са я чувствали много по-близо от Киев през всичките тези 25 години след съветския разпад. Това тяхно решение се нарича право на самоопределение, дори и то да е под формата на присъединяване. А както знаем, то е в основата на историческия и цивилизационния ход. И в устройството на днешния международен ред то има предимство пред принципите на териториалната цялост и ненарушимостта на границите. Да, те са важни, те са като правилата по пътищата, но те са създадени да обслужват и облекчат движението – или правото на самоопределение. И Москва им осигури това право, дори го узакони с референдума за присъединяване. Обвиненията на Запада, че Крим гласувал под дулата на руските автомати, звучи като да отречеш раждането с цезарово сечение. Ако Кремъл не се бе нагърбил с това право, в Крим щеше да има не една, а няколко Одеси, където на 2 май 2014 година украинските фашизоиди избиха 48 мирни граждани. Да не забравяме, че масовите убийства не са чужди на украинския етнос. През пролетта и лятото на 1943 г . героизираната сега Украинска въстаническа армия извърши Волинското клане – изтребване на миниум 40 000 мирни поляци (деца, жени, старци) в окупираните от Хитлер територии. Това си е било етническа чистка. Москва всъщност предотврати масови убийства в Крим, което Америка с нейната ценност за правото на лично оръжие е бездарна да го направи дори на собствената си територия. И каква излиза тя – че пред Европарламента Плевнелиев се изплю върху правото на самоопределение. Не е ли обидно да ни е президент, особено след като пет века бяхме лишени от това право?
„Наблюдаваме конфронтация и методи от времето на Студената война – пропагандни войни, кибератаки, прокси и хибридни войни“, рече още той. Само че Русия и Путин бяха очерняни и дори сатанизирани далеч преди украинската криза – още миналото десетилетие. Последната пък проява на пропагандната война срещу нея преди украинския конфликт бе Зимната Олимпиада в Сочи. Освен това хибридната война на САЩ и ЕС срещу нея се водеше не само на информационното поле, но в икономиката и дипломацията. Било за да се ограничи износа на руския газ за Европа, било за да се разширява НАТО и да се парира руската концепция за европейската сигурност, чиято сърцевина бе безопасност за всички. Било за да се изгради антиракетния щит по-близо до границите й, да се обсади Русия от неприятелски европейски държави или пък да се реализира стратегията на САЩ срещу партньорството между ЕС и Русия.
Впрочем, жертва на тази политика стана и България – тя бе притисната да се откаже и от АЕЦ „Белене“, и от „Южен поток“, и от нефтопровода Бургас-Александропулис. Ние сме в демографска катастрофа, но вместо да държим за всяко работно място, страната ни послушничко изпълни чужди интереси. В този смисъл управляващите ни и русофобите извършиха не просто демографско, а национално предателство. Прокси изпълнителите пък на тази пещерна русофобска политика са евроинституциите и страни като Полша, Литва или Румъния. Също и политици като Грибаускайте, като Наакашвили (не е грешка) и нашия Наплювнелиев.
В речта си той скочи и срещу модела на Великите сили, който според него реанимирала Русия. Напоследък обаче Барак Обама все по-често казва, че Америка трябва да пише правилата в бизнес отношенията – било в Азиатско-Тихоокеанския регион, било в други част на света. Докато Владимир Путин не си е позволявал да говори, а най-вероятно и да мисли така. Това за писането на правилата да не би да е характерно за пионките в геополитиката? Защо тогава Р.П. не се изежи на Големия брат, че се има за велика сила?
Отделно, че той се изплю и върху България. По-рано тази година дори френската агенция Франс прес написа в свой репортаж, че 60% от българите подкрепят Русия в украинския конфликт. От антируска реторика се въздържат и Бойко Борисов, и партията, която тури Р.П. в президентското кресло. Дори бившият „син“ президент Петър Стоянов отправи призива „по-кротко с Русия“ на тазгодишна конференция, посветена на националната сигурност. Всъщност страната ни е уникална в ЕС, защото е едновременно най-еврофилската и най-русофилска. Но вместо да наблегне на това, Плювнелиев изфалшифицира образа на България, опита се да направи контрабанда с него.
Защо ли го направи точно сега? Освен заради сляпото му русофобство, в случая изглежда се откроява и друга причина. Спомнете си какво разкри наскоро Джулиън Асандж по време на видеоконференция с журналисти от цял свят, събрани в Москва. Там той каза, че навремето САЩ и Турция обещали на тогавашния датски премиер Андерс Фог Расмусен да го направят генерален секретар на НАТО, ако той спре кюрдска телевизия, излъчваща от Дания. Известно е, че Расмусен стана генерален секретар, израсна в кариерата с една дума.
На Р.П. му предстои да напусне „Дондуков“ 2. Дали пък и на него не му е обещана международна кариера, ако набляга на безпросветна русофобска позиция до последния си час на „Дондуков“? Дали не му е даден сигнал, за някой може и по-семпъл, но сладък пост от правомощия на англосаксонската сфера на влияние? Спомнете си за Филип Димитров, който имаше „достоен“ принос за разрухата на България, а за награда го турнаха представител на ЕС в Грузия. С речта си Р.П. не пробута ли на изопачен русофобски образ на страната си, за да се настани на някой удобен пост в международна организация или институция и спокойно да дочака пенсията. Това не е ли политическа контрабанда?
