/Поглед.инфо/ Няма спор, че основната червена нишка на целокупната западна политика през последните десетилетия в крайна сметка е свързана с тезата за „изолация на Русия”. Напоследък обаче тази стратегия не се връзва, защото няма как вече да се пропуска Москва при решаване на конфликтите, които непрекъснато заливат световната сцена. Ролята на геополитически фактор бе отвоювана с много усилия /включително военни/ и гъвкава дипломация, което хем дразни, хем амбицира, хем стимулира нови политически ходове, с които Западът цели запазване на хегемония и превъзходство. Случаят с Либия предостави нова възможност за мерене на силите. Последваха поредните изненадващи ходове на Путин.

Западък в единомислие оповести „провал на срещата в Москва”, която целеше омиротворяване на обстановката в Либия. Там за първи път воюващите един срещу друг ген.Хафтар и премиерът в Триполи Сарадж се решиха на преговори, макар и с посредничество, за спиране на огъня. Стояха в различни стаи, докато Русия и Турция /защитаващи различни позиции по либийския казус!/ съгласуваха като основни действащи лица условия за спиране на военните действия в разединена Либия. Като не забравяха за собствените си интереси. Ген.Хафтар не подписа предложеното споразумение и излетя почти тайно със собствения си самолет от Москва. Западът сигурно е въздъхнал с облекчение. Не е лесно за преглъщане Русия да постигне дипломатическа победа, която да постави начало на политическо решение на либийската драма. Ролята й в Близкия изток /и не само/ би нараснала неимоверно. Без да се смятат евентуални нефтени придобивки и водещи позиции в следвоенна Либия. На този фон Путин обяви внезапно за мнозина /вътре и извън страната/ конституционни промени и предложи нов премиер на Руската федерация. Западните коментари се съсредоточиха около мнението, че целта на „властелина на Кремъл” с тези реформи е осигуряване на водеща властова роля и след 2024г, когато изтича мандатът му като президент. Изолацията на либералните глобалисти на руска територия е версия, която също има многобройни привърженици сред водещи световни и наши анализатори. Малко от тях се сетиха, че може би Путин просто цели укрепване на държавните институции и разпределя различните властови центрове в Москва по начин, който да осигури стабилността на „империята” така, както той си я представя. За да оцелее в обкръжението на „изолация” и всякакви западни апетити. Нескривани от векове. Подкрепата за конституционните промени на референдум е подаване на ръка към гражданството. А оповестяването на завидни социални и икономически придобивки за руснаците е сигнал, че положението се нуждае от контрол и незабавни мерки, защото явно има „опряло до кокъл”.

В тази връзка има и една друга държава, Турция, която Атина обяви за „изолирана в международен план”. Анкара обаче напоследък често предпочита да играе с руска карта, когато има „всичко коз”. Важното е да отстоява своите си стратегически интереси. Включително в Либия. Срещата в Берлин на 19 януари, инициирана от Берлин, имаше същата като Москва задача за Либия, но около нея се завъртяха различни интриги. Турските медии, които също поставиха на първо място реформите на Путин в Русия, ликуваха от факта, че Гърция не е поканена на срещата в Берлин. Въпреки официално искане от страна на Атина. Възраженията на Мицотакис, че „Либия е наш комшия и затова искаме участие в конференцията” останаха глас в пустиня, според Анкара. Независимо, че ген Хафтар побърза да посети Атина. Но в Турция акцентираха върху критиките на експремиера Ципрас, лидер на опозиционната Сириза, който атакува управляващите с „поканени са Алжир и Конго, но не и Гърция”. В Анкара са убедени, че „ отговорността на Турция е много голяма” и няма как да се приеме насериозно „изолация на страната” в каквато и да било насока. Основната турска цел е да се съхрани подписания от Анкара и Триполи меморандум за морските граници в Източното Средиземноморие, което да даде право на Турция да има дял в бъдещото разпределение на газовите находища на газ на юг от Кипър. Търсят се съюзници за тази цел и Чавушоолу, външен министър, посети Макоро, Алжир и Тунис. И то докато ген.Хулиси Акар, министър на отбраната, отбелязва, че „в Берлин са всички, с изключение на президента Тръмп” . Допълва, че „Либия от дълги години е наша родна земя, имаме исторически и културни връзки. Анкара си граничи по море с Либия, а някои отиват на далечни разстояния от държавите си, докато Либия на нас ни е под носа”. Турската гледна точка за Либия е ясна, а ролята й на регионален играч не бе пренебрегната в Берлин. Там Ердоган посочи, че „не можем да останем безучастни, защото говорим и за правителство признато от СС на ООН”. Член на този СС на ООН и е Русия. Тя също не е скъсвала контакти с Триполи, въпреки че подкрепя ген.Хафтар в битката му да оглави обединена Либия. Анкара е убедена, че въпросът защо Турция е в Берлин, а не Гърция, „увисва във въздуха”. Обяснява присъствието на „ турски персонал” в Либия, който се сменял периодически, с „провеждане на обучения”. Все ги обучават силите в Близкия изток и те не престават да се изтребват едни други. Между другото Анкара дава гласност на информации, че ОАЕ са причина ген.Хафтар да напусне Москва без подпис на споразумението за прекратяване на военните действия на либийска територия. ОАЕ са страна-съюзник на Вашингтон и подкрепя ген.Хафтар като пази въздушното пространство над територии, контролирани от него и го снабдява с военна техника. Остава неясно кой е изолиран в случая. За Сирия например това е факт от години. През последните дни обаче сирийската информационна агенция „Сана” дава гласност, че в Москва се е състояла среща на шефа на МИТ, Хакан Фидан, с шефа на сирийското разузнаване, Али Мемлюк. Разбира се, че са присъствали и руски представители. Тема на разговора е била обстановката в сирийски Идлиб и Мемлюк е поставил въпроса за изпълнение на договореностите от Сочи. Припомнени са задълженията на Анкара да бъдат отворени шосетата между Алепо и Хама, както и до Дамаск. Също за предаването на тежкото въоръжение на радикалните групировки, намиращи се в областта Идлиб, подкрепяни от Турция. Каквото и да се говори, задкулисни действия и договорки за изясняване на позиции често са в основата на решения, които се договарят официално. Нямат значение изявления, че някой си бил изолиран. Защото ако имаш зад гърба си център за кризисна дипломация, каквато роля несъмнено изпълнява като стратегия Москва, може да се окаже, че държиш в ръцете си и съответен коз.

Както Ердоган, който отстоява турски позиции навън, но едното му око неотлъчно е насочено вътре в страната. Той може и да е доволен от публикуваните данни от поредното социологическо изследване на университета „Кадир Хас” в Истанбул, проведено в 26 вилаета с въпрос какви ще са резултатите, ако избори има днес. Управляващата ПСР би имала 40.2% подкрепа, опозиционната НРП, кемалисти, е с 33%, Добрата партия на Мерал Акшенер с 8.1%, прокюрдската ДПН – 9.2%, а крайната националистическа ПНД- 8.3%. Като се има предвид, че има договорки между ПСР и ПНД, както и между НРП и Добрата партия за сътрудничество при избори, Ердоган не е заплашен от отстраняване от власт. Поне не и на този етап. След Москва и Берлин, доста спорна е и тезата, че Турция е изолирана във външен план. От публикуваните данни е ясно, че новите партии на проф. Давутоолу и ексминистър Али Бабаджан не фигурират в изследванията. Дали подкрепата за тях е незабележима или са пропуснати нарочно, е въпрос на бъдеще. Това са си вътрешни дела.

За нас, както обикновено, остава да следим процесите, защото може да се окаже, че София е изолирана, а не тези, които традиционно ги обявяват за такива. Въпрос на възможности, смелост и знания. Ако ги има, може и да оцелеем.