/Поглед.инфо/ Томас Ман е казал, че „войната е страхливо бягство от проблемите на мирното време”, но в случая с Армения и Азербайджан безспорно става въпрос не толкова за бягство от вътрешни проблеми, колкото за геополитика и амбиции за роля и влияние в жизнено важен за Русия район като Кавказ. Прекият ангажимент на Турция на страната на Азербайджан във водената война с Армения и то „във всички направления с цяла душа и възможности” няма как да не постави въпрос защо й е на Анкара да усложнява и без това криволичещите , но все пак двустранно поддържани на ниво отношения с Москва. Онази Москва, която след придобиването отново на самочувствие на геополитически играч не може да си позволи да отстъпи традиционната си роля на посредник в отношенията между страните от бившия СССР. Отделно са амбициите й за обединението им, доколкото е възможно, около политиките на Кремъл. И без това в Москва живеят и работят милиони граждани на страните от останалия в миналото Съюз, които по този начин поддържат икономиките на собствените си държави и личното оцеляване на семействата им. От друга страна прекъсването на връзките между Центъра, който наричат Москва, и столиците на съседните републики няма съмнение, че ще изолира допълнително Русия, ще задуши икономиката и ще настрои негативно населението, а това ще носи дивиденти за стратегиите на другите геополитически актьори. Не случайно т.н. „цветни революции” са все около руските граници т.е. в зоните за сигурност на Русия..Дори настоящият премиер на Армения, Никол Пашинян, е на власт от 2018г след поредна „цветна революция” с характерен прочит. Определян е като русофоб, поддържащ тесни връзки със САЩ и ЕС като цяло. Тези дни той изпрати сина си да защитава във война с Азербайджан интересите на Армения във водените военни действия при Нагорни Карабах. И вече поне 4 пъти звъни на Путин, за да търси разбиране и подкрепа. Подкрепата е налице, както и руските военни бази в Армения, но вече с условия и Москва не го крие. Не крие обаче, че държи и на приятелските отношения с Азербайджан, добър търговско-икономически партньор и стар другар в общи битки в различни направления. Русия не се намесва пряко, не взима страна във войната и няма как да бъде упреквана за агресия или предизвикване на широки военни действия. Няма как и да се твърди, че избраната позиция в тази ситуация на поредната война между Армения и Азербайджан е въпрос на „мълчание”, „пасивност” или „страх”, както пишат на Запад. Москва си дава сметка, че става въпрос за геополитика и играчите зад кадър са други. Играчи, които напоследък задължително използват проксита за постигане на поставени свои цели. На терена е Турция. След посещение в Анкара на Столтенберг, ген.сетретар на НАТО, турски медии отразиха поставена от него задача „Анкара да използва тежестта си в региона за спиране на огъня и да даде своя принос за установяване на мир”, което външният министър Чавушоолу побърза да изпълни с незабавно посещение в Баку. И без това, пишат в Анкара, президентът Алиев бил казал преди време, че „иска да види на масата за преговори и Турция”.Няма подобна конкретна информация от Баку, напротив, там категорично се твърди, че Анкара няма участие във водените военни атаки, въпреки факти за участие на джихадисти от Сирия и Либия, които са осигурени на терен от Турция. Един вид Турция с поръката на Вашингтон се цели в ролята на посредник в конфликта между Армения и Азербайджан и то след като е взела еднозначно страна. По този начин Москва може да бъде отстранена от позиции и би се осигурила възможност Ердоган да реализира амбиции за роля в Кавказкия регион, населен предимно с мюсюлмани. Цялата преса и медии в Турция акламират това посещение на Чавушоолу и срещите му с Илхан Алиев. Но подчертават, че „контактите на Чавушоолу са били уточнявани за прекратяване на огъня” и таят надежда, че „разговорите ще доведат до реализация на поставената задача”. Нали и Минската група /Русия, САЩ, Франция/, както и общото изявление на Путин, Тръмп, Макрон са с призив за „незабавно спиране на огъня” ? Турция щяла да обясни на останалите играчи при какви условия Азербайджан ще прекрати сраженията, а те като посредници да ги предоставели на Ереван. Пояснението е, че „войните не се случват за възмездие или задоволяване на нечии чувства, а за постигане на политически цели”. Целите на Анкара са прозрачни, но как ще реагира Москва? Днес Путин обясни, че Москва оставя вярна на сключен военен договор с Армения, няма да я изостави и отново предупреди Анкара да не преминава границата с Армения. Кратко и ясно.

Преди дни Алиев в интервю за „Ал Арабия” заяви, че „не споделям мнение, че няма военно решение за кризата в Нагорни Карабах”. Не бил съгласен с такова мнение, защото „международната общност 30 години не намери решенне на конфликта за Нагорни Карабах, но аз сега ще то направя сам”. Мнение, което изрази и Ердоган и подкрепи Баку за военни действия. Условията на Алиев за спиране на огъня са 3 – Армения да се извини, да признае, че Нагорни Карабах не е арменски и да дадат график за изтигляне от района. Без значение, че ЕС и Русия са със становища, че „не приемаме никаква външна намеса при Нагорни Карабах”. Условията определено са неприемливи за Ереван. Но според Анкара компромис може да се получи, ако чрез дипломатически средства Баку си върне окупирани от Ереван извън Нагорни Карабах селища /7 на брой/ и тогава защо да продължава войната? Ердоган е убеден, че Азербайджан е показал военно превъзходство и решимост, а Армения е платила „важна цена”. Предстояло договаряне на условията за прекратяване на огъня. Турция чрез Чавушоолу разговаряла с Баку, а трябвало да се намери „някой да разговаря с Ереван”. Групата от Минск не вършела работа. „Произведените от нея идеи и план не се приемат от страните”. Предлага се нещо ново, с по-малко играчи и да се започне нов, по-различен процес. Това се коментира в Анкара, но се признава, че двамата актьори, които оказват влияние в зоната на сигурността, мира и перспективите в региона са Турция и Русия. Те на основата на международното право можели успешно да изпълнят тази задача. Тънка игра на Анкара, за да елиминира други заинтересовани, в случая Иран. Казва се, че „намесата на играчи извън района, даже усилията на Иран, няма да доведат до решение на проблема, а само до неговото отлагане”. Нищо, че в Иран живеят милиони, казват повече от 10-15, азери. А Ереван отзова посланика си от Израел поради намеса и доставка на въоръжение на Азербайджан. Анкара се намества не само в конфликта като взима страна, не само се настанява като посредник-омиротворител след като изтекоха информации за доставки на военно оборудване и придвижване на джихадисти от Сирия и Либия за участие във военните действия, но и се поставя на равна нога с Москва като предлага тя да използва своята тежест в Армения. Турция пък от своя страна можело да даде дума на Ереван, че ако се предприемат стъпки за договаряне с Баку, ще гарантира нормализиране на отношенията, постепенно. Можело да се „свали от рафта” подписаният през 2009г в Цюрих протокол. Това се приема като политическо средство с цел поощряване на Армения да приеме условия за изтегляне от окипирани територии. Не само военната сила трябва да се прилага, нали? В Турция са убедени, че цел на Москва е да се „отърве” от Пашинян и неговото управляние в Ереван. Но ако той „избере да воюва, за да остане на власт”, готава, казват медии в Анкара, Турция и Азербайджан ще са пак победители. Въпросът е какво печели Баку с такъв посредник и покровител? Но наистина пътищата са или преговори, или продължаване на войната. Въпросът е кой как ще запази авторитет и достойнство.

Да се пренебрегва арменската общност зад граница също не е далновидно, защото само във Франция арменците са около 600 хил. В САЩ са повече. В Москва има повече от един милионарменци. Това си има роля за влияние върху позиции на съответните лидери. Да се игнорира Кремъл и да се поставят условия, които не са били предварително уточнени, това означава да се подценяват възможности и амбиции. Светът не може да не обърне внимание на думи на Пашинян, че „Турция е на пътя на геноцида”, казани пред „Фигаро”. Допълва със „ситуацията е като през 1915г, когато бе извършен арменския геноцид от Турция”. Няма как тази слова да не разгневят Анкара. Но там трудно ще отрекат, че има доза истина в „мечтата на Турция е за увеличаване влиянието в Южен Кавказ, което е мечта за империя имитираща султанат”. В Ереван редовите граждани са убедени, че Европа ще ги разбере, „когато техните черкви станат джамии” . Това не е казано в Москва , а от водеща германска медия, която е на терен в Ереван. Въпросът е как да се намери изход за спиране на кървавите боеве, при които гинат и цивилни. Враждата ще остане. Нагорни Карабах ще воюва до последния човек, за да отстоява своята независимост., На големите не им се воюва, времената са други и стратегиите са различни. Турските дроновете доказват качества и осигуряват на Ердоган, подкрепен в случая от цялата опозиция в страната, дивиденти за запазване на власт и в бъдеще.Но не решават изхода от войната и не гарантират постоянно присъствие на Кавказ. Насреща са страни, които се притесняват от такова присъствие и то гарнирано с радикални ислямисти. Остава необходимостта от силен международен натиск, който да принуди страните да се споразумеят на отстъпки. Дори и да не вещаят дълготраен мир. Важното е да спре огънят и да няма повече цивилни жертви. За начало.