След отказа на СССР от окупацията на Из. Европа и предателството на социализма от върхушката на КПСС с помощта на западната агентура, ориентацията на България към Запад беше неизбежна.
Приобщаването към ЕС, поради некомпетентност и безгръбначие ни костваше огромни икономически загуби, които декласираха България като самостоятелна икономическа и военна сила.
Днес институционално България е напълно присъединена политически, икономически и военно към ЕС и НАТО с все още преобладаваща подкрепа.
Тук е подходящо да напомня още в началото оценката в един докладите на ЦРУ от 1989г. за състоянието на страните от Източния блок. За България гласи следното: „Страната няма интелектуален и мениджърски капацитет да управлява самостоятелно прехода и има нужда от външна помощ, която българите охотно и безрезервно приемат.“ Именно с помощта на външна намеса на България беше наложен западния неолиберален модел на икономическо развитие. В резултат на което днес България е деиндустриализирана, без икономически суверенитет и изцяло зависима от политиката на ЕС, която е насочена против интересите на страните членки. Политика на изземване и ограничаване на техния суверенитет който България доброволно отстъпва като стриктно се придържа към процедурата и директивите, които и се спускат без оглед на националния интерес. България не успя да защити в ЕС нито един свой национален проект в областта на енергетиката, в земеделския сектор и др., с което загуби стратегическите си географски предимства. И хазната ни се лиши от огромни приходи, който днес са ни необходими за да поддържаме балансиран бюджет.
В стоковата листа на страната днес трудно може да се посочи български индустриален продукт превърнал се в българска марка със собствена добавена стойност.
Съвременната българска икономика е икономика на „ишлеме“ кооперирана в международното разделение на труда, но в ниския сегмент на изпълнение на чуждестранно ноу-хау, и в който и сектор на икономиката и социалния живот да се погледне резултатите потвърждават оценката на ЦРУ за България за остър дефицит на управленски капацитет.
По време на социализма България също беше специализирана и кооперирана в международното разделение на труда в рамките на СИВ. Но целите на социалистическата интеграция беше коопериране, специализация на всяка страна в производството на краен продукт със собствена интелектуална стойност. На общия пазар се трансферираха технологии, които научно-техническата и инженерна мисъл трябваше да усвоява, доразвива и усъвършенства.
В редица области на икономиката и технологиите, съветските лицензии в производството на машиностроенето, земеделието, химическата, фармацевтичната промишленост нашите учени ги надграждаха и на световните пазари се предлагаха, като завършен продукт, произведен в България. Такива са примерите в производството на Балканкар, електрониката, трактор производството и друга селскостопанска техника, електроника, химически и фармацевтични производства.
България към 1989г. беше постигнала пълен продоволствен суверенитет, способна да изхранва две Българии с деветмилионно население и с военни способности доминиращи на Балканите. От тях се запази и до днес военно-промишления комплекс. Всичко това беше постигнато на основата на производствено разделение на труда и специализация в рамките на СИВ, размяна на технологии и високо образована научно техническа интелигенция.
Докато интеграцията, която ни предлага ЕС трудно може да се нарече интеграция, защото не почива на идеята за интегриране на страните от Из. Европа на основата на производствено изграждането на единен икономически комплекс.
Съвременната процедурна форма на функциониране на ЕС се доминира от идеята да се изгради политическа, наднационална конструкция, без единна икономическа основа. Това най-добре пролича, когато ЕК възприе курс на милитаризация.
Такъв тип колониална „интеграция“ няма за цел да развива производствени мощности в Из. Европа и придобиване на конкурентоспособност, а да се осигури без конкурентна среда за чуждестранния капитал, който безпрепятствено монополизира пазарите на страните от Из. Европа. Доминиращо зад политическата идея за този тип интеграция стои двигателната сила на примамващата формула – свободно движение на стоки, хора и капитали, за изсмукване на човешки и природни ресурси от по-слабите към по-силните страни. Само че от три те съставки в схемата само човешкия капитал еднопосочно се движи на Запад, а стоковия пазар и капитала на Изток!
На практика ЕС е демонстрация на постнеоколониална форма на „интеграция“ с кухо съдържание, която западната митрополия наложи на по-слабо развитата Из. Европа в своя изгода, поради което е несправедлива, и поставя страните в не равнопоставена конкуренция, която изкривява пазара.
Съдържателно политиката на ЕС е насочена към отпускане на грандове на преразпределение на бюджетни средства към отделните страни предимно в секторите на социалната инфраструктура и в образователната система. Практически прилагането на такъв тип политика обрича страните да разчитат само на чуждестранни инвестиции в икономиката. По този начин се създават икономически условия транснационалните компании свободно да овладяват пазарите, за своята продукция и задушават националното производство. И същевременно държавата няма право да инвестира в изграждане на собствени производствени мощности. Ако някоя страна се осмели да го направи трябва да иска разрешение. Например идеята на ГЕРБ да създава държавни бензиностанции.
В ЕС всички се правят на партньори, но всъщност институционално като механизъм той представлява осъвременена форма на неоколониална структура за източване на върхов човешки капитал и природни ресурси от по-слаби икономики към митрополията. При тези обстоятелства за какъв свободен пазар и конкурентно способност може да се мисли и говори, когато по-неразвитите страни са икономически несъвместими и с монопола на пазара и всякаква държавна намеса се преследва.
Най-добрата равносметка днес недвусмислено показва, че икономическата и социална карта на България е обратно пропорционална на социалистическа България. Само че настоящата българска политика не иска обективно да го анализира и използва някои полезни социалистически практики, като планиране, производствено коопериране, и търговско кооперативна мрежа. И прикрива разказа от подрастващите поколения за този най успешен период от развитието на България след Освобождението.
От само себе си налагат много въпроси, които изобщо не фигурират в полезрението на българската политика. След като сме изцяло присъединени в центъра на митрополията, как ще продължи нашата политика вътре в ЕС и извън него, в променящата се глобална среда в която Европа не е водеща сила.
Както посочих равносметката от нашето членство до сега е с опустошителни размери. Натрупаните с годините деформации във всички структури на икономиката и системи на държавно управление го парализират. Функционално неработещи, пропити с корупция и беззаконие, политически и икономически зависимости в държавната власт. С надвиснала демографска катастрофа, която се усеща с остър дефицит на кадри във всички нива на икономическия и социален живот, което подлага на изпитание цялото общество!
Дълбоките структурни реформи за рационализиране на политическото устройство на държавата, в икономиката и социалната сфера са повече от належащи. Кой ще ги направи? Има ли човек – реформатор, който да сподели открито с българите тяхната необходимост и да поиска обществената подкрепа? За сега така поставен въпросът е повече от реторичен! независимо от това рано или късно отговорът трябва да бъде намерен. Без политическа решителност и воля за извършване на административна реформа в България няма друг път за истинско рационализиране на държавното управление и повишаване на неговата икономическа ефективност. Това включва на първо място постепенно освобождаване от неолиберализма в държавното управление, който порази цялата институционална и обществена тъкан на държавата. Повече от необходимо е възвръщане към консервативна политика за изграждане на класически тип национална държава, каквато е българската традиция преди войната. Силно семейство около автентична културна традиция, религиозно възпитание и идентичност и засилване на патриотичното възпитание вътре в семейството и училището, за създаване на единен национален дух. В това е нашата сила за самосъхранение и за отстояване на политически, икономически и културен суверенитет. С ясно формулирани цели за стратегическо развитие, базирано на висок образователен ценз, ориентиран към практическо използване на новите технологии.
Изложеното до тук показва, че България е достигнала точката на пречупване и не разполага с повече буфери за отстъпление в ущърб на националните си интереси.
Изправена пред остри вътрешно икономически и специално проблеми в променената геополитическа среда България не може да продължава сляпо и еднопосочно да обслужва европейската политика. Доминирана от остър дефицит на здрав разум, реализъм и лидерство граничещо с икономическа политика на самоунищожение.
В ситуацията в която се намираме и нерационалната европейска политика, България трябва да използва всички резерви с които разполага във външната политика като балансира между различните направления в геополитиката.
Възстановяването на баланса във външната ни политика ще разкрие възможности за привличане на чуждестранни инвестиции извън ЕС.
Изграждането на икономика на добавена стойност би трябвало да бъде ключова национална цел, за да се компенсират недостатъците на колониалната политика на ЕС. Поради което е европейското ни присъединяване не доведе до по-комплексно и равномерно развитие на страната върху цялата територия. Преодоляване на тази регионална диспропорция може да бъде преодоляна с пренасочването на фокуса върху развитието на многовекторна външна политика. Например активизиране на българо–китайските отношения с които имаме дълга традиция и споразумение за стратегическо партньорство. Необходима е политическа воля и инициатива от българска страна за привличане на инвестиции, които да създават краен продукт в България. Огромни резерви съществуват в съживяването на традиционните ни отношения с Виетнам и страните от Бл. Изток и възстановяване на българо – руските отношения на целева взаимноизгодна основа, независимо от неблагоприятната геополитическа среда. Разполагаме с всички исторически основания, предимства и предпоставки за възстановяване на диалога.
В тази геополитическа ситуация възстановяване на българо – руския диалог изглежда като не реалистичен, но той е изключително необходим за България за разрешаване на вътрешно икономическите проблеми. Например, като първа стъпка, защо да не се поднови разговора за доизграждане на АЕЦ Белене с което да се уравновеси американската инвестиция в АЕЦ Козлодуй?
Със слизането на Р. Радев от президентството в реалната политика това е очаквана и основателна стъпка от икономическа гледна точка след промяната на политиката на ЕС по отношение на ядрената енергия.
Очакванията към Р. Радев за ребалансиране на българската външна политика са в тази посока - за развитието на взаимно изгодни икономически отношения с водещите страни извън ЕС.
В тази исторически момент Р. Радев е подходящата политическа фигура. Без ясна идеологическа идентичност, но със силно чувство за справедливост и законност и целеустременост. Той добре разбира, че в този материализиран свят на интереси, идеологията не е безполезна и нерационална, затова той залага на прагматизъм и взаимна икономическа изгода. По-скоро той мисли с визия на държавник отколкото на партиен визионер. Р. Радев е сред политиците, които най-задълбочено разбира вътрешно икономическите предизвикателства пред България и националната ѝ сигурност. Той е предразположен да не изпада в крайности, а да поддържа умерена линия която му осигурява гъвкавост на дипломация на отворени врати в търсенето на външнополитически баланс. Залагайки на силна дипломация за извличане на икономически изгоди, вместо на конфигурацията. Той притежава качества да използва арсенала на стратегическо мислене. В това е неговата сила и предимство пред всички други изредили се политици, които безцелно, хазартно и безидейно управляваха България в лична изгода и групови интереси. Политика насочена навън за постигане на формални цели по присъединяването ни към западните съюзи, не разбирайки същността на тази политика и надценявайки ролята им за националното ни развитие. Политика откъсната от реалното вътрешно развитие довела до обективни процеси на икономическа дерегионализация и обезлюдяване на цели региони в страната.
България днес е изправена пред необходимостта в дълбоко променящата се международна среда да формулира нова външнополитическа стратегия и модел на балансиране на външната си политика обърната към вътрешното развитие на страната. След завършване на европейското ни присъединяване и консумираните негативи от постколониалната политика на ЕС.
Необходимо е обективно да се анализира реалната европейска политика на приобщаването ни до сега, като националният интерес бъде поставен като водещ, за да се компенсират натрупаните дефицити. Те могат да бъдат преодолени с балансирана външна политика в търсене на изгоди на целия терен на международното общуване. Това е обективна необходимост пред българската политика и единствен изход България да бъде уважаван партньор в ЕС и извличаме повече икономически изгоди след като сме в сърцето на европейската политика.