Франция започва да прилича на лаборатория, в която се събират почти всички кризи на съвременна Европа. Демографски натиск, миграционни проблеми, растящ държавен дълг, отслабваща индустриална база, енергийни ограничения и все по-видимо обществено недоверие към традиционните политически партии. На този фон името на Джордан Бардела все по-често се появява не просто като лидер на опозицията, а като потенциален наследник на политическата епоха, доминирана през последното десетилетие от Еманюел Макрон.
Авторът на материала от РИА Новости представя Бардела като символ на нова Франция, която се опитва да се освободи от зависимостите на евроатлантическия модел. Подобна оценка очевидно отразява руска гледна точка към процесите във Франция и трябва да бъде разглеждана именно като политическа интерпретация. Независимо от това, зад публицистичния патос има реални процеси, които заслужават внимание.
Достатъчно е да се погледнат резултатите от последните европейски избори и социологическите проучвания във Франция. Националният сбор последователно разширява влиянието си, а темите, които доскоро бяха обявявани за маргинални, вече доминират публичния дебат. Миграцията, сигурността и въпросът за националния суверенитет постепенно изместват традиционните разделения между леви и десни.
Бардела внимателно използва тази промяна. Той не се опитва да бъде радикален революционер. Напротив. Изгражда образ на политик, който говори за възстановяване на контрола върху границите, за ограничаване на миграционните потоци и за връщане на част от националните правомощия, прехвърлени към Брюксел. Тази линия все по-често се възприема като прагматична, а не като екзотична.
Въпросът за НАТО също придобива особено значение. В материала се твърди, че Бардела би следвал традицията на генерал Шарл дьо Гол и би настоявал за по-независима външна политика. Подобна позиция не означава автоматично излизане на Франция от Алианса. По-скоро става дума за възстановяване на по-голяма автономия при вземането на решения. Точно такава линия Париж вече е следвал през различни периоди от следвоенната си история.
Тук обаче има нещо, което не излиза напълно в популярните обяснения. Франция остава ядрена сила, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН и една от водещите военни държави в Европа. Независимо кой е в Елисейския дворец, подобна държава трудно може да си позволи рязко геополитическо скъсване с Вашингтон. Стратегическата автономия е едно, а напускането на системата за сигурност, изграждана десетилетия наред, е съвсем друго.
Същото важи и за Европейския съюз. В заглавието на руския материал се говори за разпадане на ЕС. Реалните процеси засега не потвърждават подобен сценарий. По-скоро се наблюдава постепенно отслабване на интеграционния ентусиазъм и засилване на националните интереси вътре в съюза. Разликата не е малка.
Европейският съюз днес изпитва затруднения, които трудно могат да бъдат скрити. Германската индустрия работи в условията на по-скъпа енергия. Франция има сериозни бюджетни проблеми. Италия и Испания продължават да носят тежестта на високите дългове. Източна Европа настоява за по-голямо финансиране на отбраната. Брюксел все по-често се оказва арбитър между противоречащи си национални интереси.
Тази среда естествено създава възможности за партии, които обещават връщане на суверенитета. Но между обещанието и реалната политика стои една огромна инфраструктура от договори, финансови зависимости, инвестиционни потоци и производствени вериги.
Именно тук се появява въпросът за френския бизнес. Авторът свързва възхода на Бардела с интересите на определени индустриални среди, включително около авиационния гигант Dassault. Това е интересна хипотеза, защото европейската индустрия действително се намира в сложна ситуация.
Военното производство расте, поръчките се увеличават, но едновременно с това производителите са изправени пред по-високи енергийни разходи, недостиг на квалифицирана работна ръка и ограничения във веригите за доставки. Някои компании печелят от напрежението, но продължителната нестабилност не е задължително изгодна за индустрията.
Традиционният индустриален капитал обикновено предпочита предвидимост. Заводите работят с дълги инвестиционни цикли. Самолетите, двигателите, корабите и високотехнологичните системи не се произвеждат в рамките на едно тримесечие. Те изискват десетилетия планиране, евтина енергия и стабилни пазари.
Точно затова част от европейския бизнес все по-често говори за необходимост от преосмисляне на санкционната политика. Не защото внезапно е станал проруски, а защото сметките започват да излизат по-трудно.
Другата голяма тема е миграцията. Тя остава основният политически двигател на Бардела. Във Франция въпросът отдавна е престанал да бъде само културен спор. Той вече е свързан с натоварването на социалните системи, жилищния пазар, образованието, полицията и местните бюджети.
Много от районите около Париж, Марсилия и Лион показват процеси, които тревожат значителна част от обществото. Именно там Националният сбор печели най-силно подкрепа извън традиционния си електорат.
Независимо дали Бардела ще стане президент, тенденцията изглежда устойчива. Франция навлиза в период, в който въпросите за идентичността и суверенитета ще определят политическия дневен ред много повече от класическите икономически спорове.
Това не означава автоматичен разпад на Европейския съюз. Не означава и неизбежно излизане на Франция от НАТО. Но означава нещо друго: политическият модел, който доминираше Европа след края на Студената война, постепенно губи монопол върху общественото въображение.
Поколението на Макрон беше поколение на интеграцията. Поколението на Бардела се опитва да бъде поколение на корекцията. Дали тази корекция ще остане в рамките на системата или ще се превърне в по-дълбока трансформация на европейския проект, засега не може да бъде независимо потвърдено от фактите. Изборите през следващите години ще дадат далеч по-точен отговор от всички прогнози и публицистични сценарии.
