Изказването на руския външен министър Сергей Лавров на форума „Примаковски четения“ едва ли съдържа нещо принципно ново за хората, които следят руската дипломация през последните години. Новината не е в съдържанието, а във времето, в което то беше повторено. В момент, когато фронтовата ситуация продължава да се променя, когато Вашингтон и Москва поддържат ограничени, но все пак съществуващи канали за комуникация, а Европейският съюз демонстрира все по-твърда линия спрямо Русия, Кремъл очевидно смята за необходимо отново да фиксира публично рамката, в която е готов да разговаря.
Лавров формулира предупреждението пределно ясно. Според него западните държави не могат безкрайно да игнорират руските предупреждения за заплахите срещу националната сигурност на страната и за положението на руското и рускоезичното население в Украйна. Тази формула се използва от Москва още от периода преди началото на военния конфликт през 2022 година и е част от официалната руска аргументация за причините, довели до сегашната ситуация.
Зад дипломатическия език стои далеч по-прагматична логика. В Кремъл разглеждат сигурността не като абстрактна политическа категория, а като въпрос на военна инфраструктура. За руските стратези проблемът никога не е бил само в политическите декларации на Киев или Брюксел. Става дума за разполагане на военни системи, за разузнавателни възможности, за логистични маршрути, за ракетни комплекси, за летища, за складове и за командни центрове. От тази гледна точка предупреждението на Лавров представлява напомняне, че Москва продължава да възприема конфликта като следствие от натрупвани с години процеси, а не като самостоятелно събитие, започнало през февруари 2022 година.
Особено внимание заслужава частта от речта, посветена на разширяването в зоните, които Русия определя като жизненоважни за собствената си сигурност. Това понятие неизбежно поражда спорове, защото за Москва то означава едно, а за страните от Източна Европа и НАТО съвсем друго. Именно тук се намира и един от възлите, които продължават да блокират всяка по-сериозна перспектива за политическо уреждане.
От руска гледна точка след края на Студената война НАТО постепенно се придвижва на изток, въпреки уверенията, които според Москва са били давани в началото на 90-те години. От гледна точка на западните държави разширяването е било доброволен избор на държавите от Централна и Източна Европа. Двете интерпретации съществуват паралелно вече повече от три десетилетия и нито една от страните не показва готовност да приеме аргументите на другата.
Затова и думите на Лавров не трябва да се разглеждат като дипломатическа реторика за вътрешна употреба. Те представляват поредно официално потвърждение, че Москва не е променила основните си искания въпреки четирите години война, санкции, военна помощ за Киев и огромните човешки и материални загуби от всички страни.
Любопитен детайл в изказването е директната критика към Европейския съюз. Лавров определи сегашната европейска позиция като неадекватна, но едновременно с това остави отворена врата за евентуални предложения. Формулировката изглежда противоречива, но всъщност отразява реалното състояние на отношенията между Москва и Брюксел.
Русия продължава да поддържа тезата, че основните решения се вземат във Вашингтон, а европейските институции все по-често изпълняват ролята на политически и финансов изпълнител. Това е част от руската оценка за състоянието на европейската стратегическа автономия. В Кремъл очевидно не смятат, че ЕС разполага с достатъчно самостоятелност, за да наложи собствен мирен процес или да предложи компромисна формула, която да бъде различна от американската линия.
Тук обаче има един проблем. Данните за европейските военни бюджети, производството на боеприпаси и дългосрочните инвестиции във военната индустрия показват, че Европа постепенно започва да изгражда собствена отбранителна архитектура. Това е бавен процес и резултатите не се виждат веднага, но вече не може да бъде пренебрегван. Ако тази тенденция продължи, след няколко години ЕС може да се окаже далеч по-самостоятелен фактор, отколкото Москва предполага днес.
Друг важен акцент е категоричният отказ на Русия да приема временни решения. Лавров практически отхвърли възможността за замразяване на конфликта по модел, който не решава основните спорни въпроси.
Тази позиция има пряко отношение към военната ситуация. За руското ръководство прекратяване на бойните действия без политическо споразумение означава предоставяне на време за превъоръжаване, прегрупиране и подготовка на нов етап от конфликта. Подобни аргументи многократно са били използвани както от Путин, така и от други представители на руското ръководство.
Тук обаче също съществува противоречие. Колкото по-дълго продължава войната, толкова по-трудно става намирането на политическа формула, приемлива и за двете страни. Натрупват се нови териториални реалности, нови разрушения, нови финансови разходи и нови политически зависимости. С други думи, времето едновременно работи и срещу Киев, и срещу Москва.
Особено интересна е препратката към срещата между Владимир Путин и Доналд Тръмп в Аляска. Лавров подчерта, че Русия остава ангажирана с постигнатите там договорености и че все още очаква отговор от американската страна.
Тази фраза заслужава внимание поради една проста причина. В последните месеци руските официални представители все по-често говорят за отношенията със САЩ отделно от отношенията с Европа. Това подсказва, че Кремъл продължава да разглежда Вашингтон като основния център за вземане на решения по украинския въпрос.
Ако подобна оценка е вярна, тогава дипломатическите усилия вероятно ще останат концентрирани предимно върху руско-американския канал. Ако обаче европейските държави започнат да играят по-самостоятелна роля, тази стратегия може да се окаже недостатъчна.
В речта си Лавров индиректно върна вниманието и към т.нар. Истанбулски договорености от 2022 година. Това не е случайно. В руската дипломатическа реторика Истанбул постепенно се превърна в символ на пропуснатата възможност за ранно политическо уреждане. Според руската версия тогава е съществувал реален шанс за компромис, който впоследствие е бил блокиран. Украинската и западната интерпретация на събитията е различна, което само показва колко дълбоко е взаимното недоверие.
Колкото повече Москва говори за Истанбул, толкова по-ясно става, че Кремъл се опитва да представи сегашните си искания като продължение на вече обсъждани параметри, а не като нови условия, възникнали вследствие на военните действия. Доколко тази аргументация ще бъде възприета извън Русия е отделен въпрос.
На практика изявлението на Лавров очертава четири постоянни елемента в руската позиция: отказ от разширяване на западното военно присъствие в близост до руските граници, признаване на новите реалности на терен, отказ от временни решения и пряк диалог със Съединените щати по ключовите въпроси на сигурността.
Нищо от това не изглежда ново. Нищо от това обаче не изглежда и изоставено.
Зад дипломатическите формулировки продължава да стои същият фундаментален спор за архитектурата на европейската сигурност. Спор, който започна много преди войната в Украйна и който вероятно ще продължи дори след нейния край. Засега нито Москва показва готовност да отстъпи от основните си искания, нито западните столици дават признаци, че са склонни да приемат руската интерпретация на сигурността в Европа.
Точно затова думите на Лавров не бива да се разглеждат като поредното дипломатическо изявление от ежедневния новинарски поток. Те са по-скоро сигнал, че Кремъл продължава да подготвя почвата за бъдещи преговори, но само в рамка, която счита за приемлива. Дали подобна рамка е реалистична и дали може да бъде приета от другите участници, остава открит въпрос. Засега изглежда, че всички страни продължават да говорят за преговори, но всяка от тях описва различен мир.