/Поглед.инфо/ Когато този брой бъде в ръцете на читателите вече много неща ще са по-ясни. Сега обаче оставаме до факта, който разтърси не само „Седемте кули на Кремъл“, но отекна зашеметяващо в концертната зала на света като неочакван камертон за оркестрантите на световната политика, и особено за несменяемия от дълго време негов неумолим диригент. В своето обръщение към властовия и политически елит на Русия, президентът Владимир Путин, като гръм от ясно небе, през отминалата седмица зададе параметрите на едно ново начало в политиката на великата страна, което всъщност потвърждава известната истина, че руснаците винаги се връщат, за да си вземат своето.

Много са векторите очертани в това обръщение на Путин, очаквани, може да се каже дори, на границите на търпението на руския народ.

Тази кратка бележка няма претенциите за изчерпателност и дори частичен анализ, но от последвалата веднага след обръщението оставка на правителството на Медведев, както и прикриваното с трудност смущение, изписано на лицата на някои заклети „герои“ от т.нар. либерална команда, става ясно, че то слага границата, отвъд която започва новото време на величие и изпитания в пътя на Русия през историята – предавана, лъгана и унизявана вече повече от четвърт век, и сатанизирана при всеки опит да възрази и защити великите начала на своето достойнство!

И защото, където трябва, и от когото трябва из тайните кабинети, централи и медии, са съвсем наясно кой е факторът във възправянето на Русия, кой е главният двигател и координатор на нейното възмогване, черните бои и грозните епитети се заизливаха и изливат връз Владимир Владимирович още след неговата реч в Мюнхен през 2007 г. Те са с такава щедра разточителност, че по-скоро постигат обратния на желаното ефект, защото разкриват своята злостна преднамереност и паника, от една страна, и очертават тоталното превъзходство на президента на Русия, от друга, в сложната политическа игра на световния шахмат. И доколкото рупорите на злобата не се уморяваха да говорят за „дългата ръка на Путин“, за хибридните негови войни и намеси в изборния процес дори на САЩ, важни, но посредствени фигури от ястребите на Запада, се разпореждаха да бъдат инсталирвани противоракетни отбрани с двойно предназначение, и да бъдат придвижвани танкови колони до самите граници на Русия. И именно на този фон се очертаваха изключителните качества на Владимир Владимирович, когото самата съдба и Божествения промисъл изглежда бяха изпратили в полисражението на историята. Дори само с резеца на едно снизходително изричано „партньори“, той успяваше да пререже с лекота ствола на извънмерното им самочувствие на победители и властелини.

Както знаем историята свидетелства, че при всички опити на Запада за завладяване на Русия, той никога не е отбирал от тънки намеци и деликатни предупреждения. Аргументът, който го е отказвал макар и временно от намеренията му, е бил единствено дебелата руска тояга. Изглежда тази стара неразумност наложи преди година, през март, в контекста на очертаващия се нов, вече трети поход за завладяването на Русия, нейният президент да поотрезви разгорещените глави на финансово-глобалистките елити, които си бяха въобразили, че могат да се отнасят към великата страна, като към „бензиностанция с ракети“. Тогава той каза онова „А“ от първата буква на Азбуката на Путин, която светът предстои дълго да изучава и да разчита. Мнозина очакваха, че втората буква ще бъде изречена много по-скоро, но нали още провидецът Тютчев е казал: „Умом Россйю, не понять“. И президентът Путин я изрече в точното време и на точното място, сиреч, когато прецени, че логиката на обстоятелствата и разположението на силите на шахматната дъска, бяха най-благоприятни за това. За Кремълския часовник оставаше само да отмери този исторически час, а светът да се вслушва как ехото заглъхва.

Много са измеренията в обръщението на Владимир Владимирович, но всъщност два са главните акценти: очаквани, както споменах, на предела на търпението за по-голямата част от руското общество.

На първо място това е мощната насоченост на обявените от него политики за издигане качеството на живота в Русия; за повишаване на благосъстоянието на онзи значим сектор от руското общество, чрез който т.нар. пета колона и нейните западни суфльори, се надяваха да лишат от подкрепа и широко народно доверие президентът на Русия. Те залагаха икономически мерки, за които знаеха, че неминуемо ще предизвикат социално напрежение и дори предизвикателно саботираха всеки президентски указ и всеки опит за поврат към по-социална политика и отговорност пред народа на Русия. Всуе. Всичко, обаче с което се е захващал Владимир Владимирович, той е успявал да довърши, може би защото обладава едно от най-великите качества на руския човек: да има търпението да изчаква и да премисля, преди да отреже.

Вторият акцент на обръщението отбелязва границата, отвъд която никой не би следвало да се заблуждава вече, че Русия може да се примирява с ограничения суверенитет, който й налагат нормите на т.нар. „Нов световен ред“. И трябва да се каже, че това попадение на Путин е буквално в десятката. И че то ще има дългосрочно значение за Русия, за мястото й в света, както и за мястото на Путин като демиург на руското бъдеще и история и за самочувствието на всеки отделен неин гражданин.

За всеки човек в многонационална Русия ограниченият суверенитет, наложен й в резултат на предателството на късно социалистическия елит и последвалото разпадане на СССР, винаги е бил болката, която е разяждала стоманената твърд на неговата човешка чест и самочувствие. В този смисъл промените в Конституцията, които предстоят да станат обект на всенародно обсъждане, се явяват и вторият, много важен удар в мордата на шестващия по света глобализъм, особено след декларираната от президента Тръмп ориентация на САЩ в полза на националните държави. Ехото което последва от Москва очертава началото на края на един опит светът да бъде подчинен и потопен във форменото робство на транснационалните компании.

И макар че подавянето на апетита на финансово-олигархичния интернационал на силите на „дълбоката държава“ и в САЩ, и в Русия, няма да бъдат решени в едно сражение, изходът от битката, която предстои за бъдещето на народите, и бъдещето на света, е по-скоро оптимистичен.

Всичко това е тема необятна със своите аспекти, която в най-голяма степен засяга и бъдещето на българската нация, и на българската държава. Това е така доколкото волята и мисълта на Русия за себе си, за света и за себе си в света, за нас, българите, винаги е било въпрос с огромно и непреходно историческо значение. Съкровена, извечна и общобългарска е причината: ние обичаме Русия!.. Обичаме я в нейното величие и блясък, в нейното страдание и горест, обичаме я просто, защото е Русия. И широко погледнато тази наша обич, която винаги е извирала от цивилизационните глъбини на историята, дори днес, когато под гримасата на обстоятелствата, България и Русия са се отдалечили, се явява като незаобиколим геополитически фактор с непреходно значение. Това не бива да забравя никога колониалната администрация – упражняваща временно делегираната им от колонизатора, власт.

Сиреч, нито един български патриот не може и не бива да си представя бъдещето на България без сътворения от историята геополитически съюз между руси и българи. Това е неизличимият код на паметта на кръвта и тя е, която ни кара с надежда да вярваме, че Русия неминуемо ще заеме дължимото и неотнимаемо свое място в картата на българското културно и политическо битие, не поради друга причина, а заради вменената й от Бога, отговорност пред бъдещето и историята. За българската държава и нация този въпрос е от първостепенно значение. И дълг на всички, които упражняват властта, е да разясняват тези истини комуто трябва, по примера на цар Борис III. Ние, българите, добре знаем ведно с всички балкански народи, че мощното дихание на великата империя през мрака на робства и неволи, винаги е стопляло надеждите за свобода, за траен и справедлив мир, и винаги е било упование за всяка благодарна душа, в координатите на този кръстопът на света, обременен от история, вражди, падения и победи. И че нищо тук не е ставало и не става, и няма да става без волята на Русия.