/Поглед.инфо/ Доклад на Венцислав Каравълчев /Богословски факултет, СУ „Св. Климент Охридски”, Катедра Църковна история/ на конференцията: „1150 години от Покръстването – цивилизационният избор на България”, София, 29 април 2015 г.
Неимоверно трудно е да се направи словесен портрет, да се опише делото на една личност, за която добродетелите се изписват само в превъзходна степен. Личност, която, сигурен съм, и симпатизанти, и критици могат единствено да определят като най-големия (и всичко, което може да бъде сложено след това – дипломат, родолюбец, строител, книжовник и т.н.) български владетел. Владетел, чието дело, безкористност и преданост, чиято далновидност и енергия ще останат завинаги ненадминати в историята на България.
Когато става въпрос за делото на св. цар Борис, в съзнанието ми изникват няколко ключови думи, с които през вековете Църквата и признателният български народ са го характеризирали: „Нов Авраам”, „Равноапостолен”, „Нов Константин”, „Строителят”, „Дипломатът”, „Политикът”, „Просветителят”, Държавникът”. Ще се спра накратко на някои от тях, които макар и непълно описват делото на св. цар Борис.
Равноапостолен – това е определението, което Църквата дава на онези свои чеда, които са се прославили с особена ревност и усилия по разпространението на Благата вест – Евангелието и са спомогнали за обръщането към вярата на цели народи. В този контекст делото по финалното обръщане на българския народ към Христа и Неговата Църква е равноапостолно. Св. цар Борис І не използва нито огън, нито меч за проповядване на християнството, но дава своя личен пример, като съзнателно, с вяра и надежда приема светото кръщение. С това той легализира и на институционално равнище едно съществуващо вече положение сред народа и сред част от управляващата аристокрация. Това ясно се вижда от кореспонденцията му със св. патриарх Фотий и най-вече с папа Николай. Кръщението на св.цар Борис І е негов осъзнат избор, необусловен от други фактори освен от дълбоката му лична вяра – което се потвърждава от целия му съзнателен живот след влизането му в лоното на Църквата.
Приемането на християнството от българския народ е също съзнателен акт, ако щете - дадено от владетеля право на свободен избор на волята на народната демокрация през Средновековието - ако може да използваме тази тавтология. Защото християнството в българските земи пуска дълбоки корени още от времето на апостолската проповед. Християнството тук е свързано с имената на св. ап. Андрей Първозвани, св. ап. Павел, св. ап. Амплий, св. ап. Ерм, св. Климент Римски, св. Доротей Тирски, св. Никита Ремесиански и много други, чието свидетелство за Христа обръща към Църквата траките и всички останали народи, оставили своя отпечатък във формирането на българския етнос. Необоримо свидетелство за това са стотиците раннохристиянски храмове на територията на България, голяма част от които не загубват своята функционалност нито с идването на славянското море на Балканите, нито с разширяването на Кубратова България от синовете му и включването към нея при Аспарух на земите на юг от Дунав. Но докато български владетели като Кубрат, Тервел, Омуртаг правят християнския избор само и лично за себе си или и за хора от най-близкото си обкръжение, св. цар Борис прави този избор възможен за целия подвластен му народ.
По този въпрос са изписани десетки книги и стотици статии от почти всички наши големи и не толкова историци, направени са десетки интерпретации, наложени са десетки различни версии, между които, че този избор е политически, че този избор е икономически, че този избор е принудителен, насилствен и т.н. Огромна е спекулацията около въпроса с „избиването на 52-та болярски рода” и т.н., но тук няма възможност да се спираме на тях. В църковните среди от много време се говори, че най-вярната трактовка на въпросите, свързани с процесите през Средновековието и обвързани с Църквата на каквото и да е ниво може да бъде дадена най-вече от църковните историци, тези, които не просто познават историята, но и живеят в Църквата. Така, както икони могат да рисуват всички, включително и атеисти, но в такъв случай се получават копия, картини, докато най-светлите образи са дело на въцърковени хора, които дават свободен израз на вярата си – монаси, свещеници, миряни. Един верови акт освен чисто външната си страна, съдържа много по-съкровена вътрешна, ето защо религиозният феномен може да получи най-вярна трактовка от хора, които не само теоретично са запознати с него, но имат и възможност да го съприживеят. Интерпретирането на вярата изисква жива вяра. Когато Сам Господ Иисус Христос проповядва и върши чудеса, мнозина, които са около него, са станали свидетели на всичко, което върши, но непрекъснато са си задавали въпроса: „Кой е Този?” Св. цар Борис приема Св. Кръщение не по силата на каквито и да е външни обстоятелства – принуда, неуспехи на бойното поле, глад, болести и т.н., но по силата на вътрешната си убеденост, на своята вяра в християнския Бог. Опитите да се обясни този съзнателен избор с влиянието на сестра му, с картината на Страшния съд, която наблюдавал и т.н. са едностранчиви и бих казал, дори подценяващи неговата личност. Да, всички тези фактори сигурно са повлияли в някаква степен, но в никакъв случай не са били определящи и решаващи за този избор. Кръщението е еднократен акт, смел и съдбовен избор за всеки един човек (за съжаление днес не всички си даваме сметка за това и мнозина го извършват формално, дори суеверно), защото да се кръстиш, означава да приемеш своя Кръст, да поемеш своя Кръст, да се разпнеш на Кръста с Христос и да се обожиш (охристовиш). Затова и при извършването на Тайнството Църквата пее „Елици во Христа крестистеся, во Христа облекохте ся” („Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” – Гал. 3:27) Може би вече е време, след края на господството на марксистката историография в българската историческа наука, ясно да признаем и да кажем, че изборът на св. цар Борис І не е бил продиктуван от прагматичен политически и икономически интерес, а е бил следствие от приемането на една висша истина, която е следствие от Божието откровение пред българския народ. А без съмнение един толкова автентичен и съдбовен за българите акт, е намерил своите проекции във всички нива на обществения живот, задал е посоките на историческото развитие на една нова християнска нация.
Но да се върнем към определенията за св. цар Борис, давани му от нашите предци. „Нов Константин” – това определение, дадено от съвременниците му, е в пряка връзка с прозвището „равноапостолен”. Самият св. Констанитн Велики и неговата майка св. Елена са наречени от Църквата равноапостолни. И делото на св. цар Борис е не само съизмеримо с делото на св. Константин, но и в много отношения то е тъждествено. Достатъчно е да сравним грижата, която св. Константин полага за Църквата с тази на св. цар Борис. По-късно славянството и най-вече Русия ще заимства от българските книги това сравнение и ще го приложи към покръстителя на руския народ - св. цар Владимир.
„Нов Авраам” – Свещеното Писание ни казва, че когато Бог пожелал от Авраам да принесе в жертва своя единствен син от Сара – Исаак, Авраам безропотно, безпрекословно тръгва, за да изпълни волята Божия. Когато св. цар Борис вижда, че неговият първороден син Владимир се отнася небрежно към делото на Бога, не се поколебава да напусне манастира, да го свали от престола и да го ослепи, за да не може никога повече да претендира за царството. Тук искам да отворя отново една скоба и да кажа, че противно на повечето спекулации с името на цар Владимир и неговите действия, считаме, че той нито се е отрекъл от Христа, нито пък се е опитвал да върне езичеството, а просто е занемарил делото на своя баща и не е проявил никаква инициатива за неговия успешен край.
Строителят, Просветителят, Дипломатът – веднага след св. Кръщение св. цар Борис се заема с уреждането на държавата – голямо църковно строителство, подобно на св. Константин Велики, на св. Юстиниан Велики, св. цар Давид Строителя, царувал близо 200 години след него в Грузия. Известни са ни от изворите неговите седем съборни храма и ако приемем, че Голямата базиликата в Плиска е един от тях – една от най-големите Средновековни базилики в Европа и света въобще, можем само да гадаем за красотата и величието на останалите. Приемането на учениците на св. братя Кирил и Методий, осигуряването на оптимални условия за тяхната работа и учителстване в пределите на България. Заедно с учениците той възприема и делото на живота на светите братя – славянската азбука и с това полага условията на българската, а и от там на цялата славянска цивилизованост и култура. Денонощна кореспонденция с владетели и предстоятели на Църкви на Изток и на Запад, в търсене на най-доброто за устройството на Църквата в България и на самата държава довежда само 5 години след официалното приемане на християнството в България до признаване на автокефална Българската църква на възможно най-високия църковен форум – Вселенски събор (Осми вселенски според западната традиция). Свиква Църковно-народен събор в Плиска, където не еднолично, но демократично бива избран неговият син Симеон за продължител на делото му, а преместването на столицата от Плиска в Преслав - Новия Рим, Новия Константинопол е символ на новото, напълно християнско начало на България.
Държавникът – Монахът, „И като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им...”. Най-големият държавник прекарва последните близо двадесет години от живота си в манастир, отдаден на покаяние, пост и молитва. Покаяние за всичко, което волно или неволно е извършил през живота си. Верен на Св. Предание –„защото няма човек живял и един ден на земята, който не е съгрешил”. В пост и молитва, за да пребъдне делото му и до днес и завинаги.
Признанието. Тудор черноризец Доксов ни съобщава точната дата на смъртта на най-големия български владетел - 2 май 907 г. Благодарният и благочестив български народ веднага започва да почита своя благодетел. Пряко потвърждение за това намираме в едно писмо на Константинополския патриарх Николай Мистик до цар Симеон Велики от 923 г., от което научаваме, че покойният баща на цар Симеон отдавна вече е канонизиран. Култът към св. цар Борис много бързо надхвърля пределите на огромната по това време Българска държава. Единият от синовете на св. цар Владимир и българската княгиня Анна (прабългарското Бизек – Милолике) - от Волжските българи носи името Борис Той заедно с брат си Глеб загиват мъченически и са първите руски национални светци.. Култът и житието им са изградени по български архетип. И забележете, тяхната памет се чества също на 2 май, в деня на св. цар Борис.
Днес трябва ясно да си дадем сметка, че България я има благодарение на делото, светостта и мъдростта на св. цар Борис. Благодарение на него тя става велика за времето си сила, третата велика сила в тогавашна Европа, призната за такава и от Константинопол, и от Рим. Благодарение на неговото дело България става люлка на православната славянска цивилизация, дала своя неповторим принос в световната култура.