/Поглед.инфо/ Тържествени слова, напудрени думи, които често затрудняват произнасящите ги, излишен, фалшив патос… Това ще слушаме цял ден от политиците. А във фейсбук ще постваме заветите на Апостола.

А той е там горе и ни гледа укорително. Каквото и да кажем пред проницателния му поглед, все ще е малко. По-силно от всяко тържествено слово е онова усещане за Левски, което носи всеки от нас дълбоко в сърцето си, в онова свидно кътче, запазено само за него. По-ценни са онези съкровени разговори, които всеки от нас води насаме с Левски. Те са истинското общуване с него. Колко често го правим?

Не са нужни много думи днес – 182 години след рождението на Васил Левски. Нека всеки от нас погледне в тези „очи сиви, почти сини“, да изповяда достигнатото пред светия олтар на неговата памет и даде честен отговор.

Изградихме ли тази държава, за която жертва себе си, изгоря, за да свети България днес – свободна, независима, демократична, модерна, достойна? Днешна България ли бленуваше Апостола – която все повече губи ориентир накъде върви? Която страда от остра липса на смели лидери, които да водят народа напред, за които „всичко зависи от вишегласието“. В която да си напълно отдаден на каузи се счита все повече за лудост. В която единството в думи и дела се превръща в химера?

Не изпатихме ли достатъчно, за да осъзнаем, че „интригата спира хода на народната работа“?

За този свободен български народ ли мечтаеше Дякона – обезверен, примирен, разделен, отчужден? А Левски ни завеща, че „всичко се състои в нашите задружни усилия“…

Въпросът не е достойни негови наследници ли сме? А заслужихме ли правото да се гордеем, че във вените ни тече кръвта на Левски, признат дори от враговете си?

Дължим тези отговори. „Народе????“, 182 години след рождението му искрените отговори са най-голямата почит, която можем да отдадем на великия син на Майка България. А не да кичим кабинетите си с портрета му, но тъй рядко да се вглеждаме в него. Не да цитираме заветите му, без да ги осъзнаваме, без да живеем с тях. Левски не търпи празнословие!

Търсим сила и упование в него, а близо ли сме до него в мислите и действията си?!

Мислите, желанията и тревогите на Апостола му отредиха вечен живот в българската памет. Левски е мерило за доблест и почтеност, за родолюбие и всеотдайност. Той е светлият пример, който да ни води напред като народ. Левски е и съвестта, която да ни гризе винаги щом се отклоним от правия път.

Можеш ли да ни простиш, Апостоле, че тъй често грешим?