Илюзията за подземния живот и биохимичните лимити
Противно на популярните хипотези, в Деринкую не е живеело за постоянно население от 20 000 души. Всеки, който разбира от биология и епидемиология, знае какво означава струпването на хиляди хора и животни в затворено пространство без канализация. Откритите преси за вино и зехтин, конюшните на първите нива и хамбарите за зърно показват, че комплексът е ползван за интензивно складиране през спокойните периоди и за краткотрайно убежище при непосредствена опасност.
Въглеродният диоксид, отделян от хората и добитъка, влагата от дишането и липсата на слънчева светлина бързо биха довели до избухване на инфекции и рахит при продължителен престой. Поради тази причина престоят долу е бил ограничен до времето, необходимо на преминаващите араби или погранични отряди да плячкосат повърхността и да продължат по марша си.
Географски паралели: От Северна Африка до Пикардия
Тази стратегия далеч не е уникална за Анатолия. Подобна логистика на оцеляването виждаме в Матмата, Тунис, където берберите дълбаят дворове в глинения слой, за да избягат от термичния ад на Сахара. Причината там е климатична – скалата задържа постоянна температура от около 20 градуса през цялата година.
В Европа пример за същия архитектурен прагматизъм е подземието Наур във Франция. Галериите, възникнали първоначално като кариери за добив на тебешир, през Тридесетгодишната война през XVII век са превърнати в организирано скривалище с над 300 помещения, параклиси и занаятчийски работилници. Принципът е идентичен: когато повърхността стане твърде скъпа за отбрана чрез класическа крепост, скалата поема ролята на невидим щит.
Древните строители не са се крили от митични чудовища или глобални катаклизми. Те са се крили от други хора, носещи стомана и огън. Подземните градове не са паметници на изгубени знания, а студено доказателство за това докъде е бил готов да стигне човекът, за да оцелее в един брутален свят.
