Протоколът за разхерметизация срещу гранитния масив
Основният проблем за търговската авиация тук не е самият прелет на крейсерска височина. Модерните пътнически лайнери поддържат ешелон между 9000 и 12 000 метра, което теоретично им осигурява чист клирънс над най-високите върхове на планетата. Истинското изпитание започва в момента, в който нещо на борда се обърка.
Международните стандарти за безопасност изискват при внезапна декомпресия пилотите да забият носа на самолета надолу и да снижат до 3000 метра възможно най-бързо. На тази височина парциалното налягане на кислорода е достатъчно, за да могат пътниците да дишат без аварийните маски. Вградените кислородни генератори за пътническата кабина осигуряват въздух за приблизително 15 до 22 минути. Това време е напълно достатъчно над Европа, Индия или Сибир, за да слезете на безопасен ешелон и да продължите към резервно летище.
Над Тибетското плато обаче средната височина е 4500 метра, а хребетите редовно надхвърлят 7000 метра. Ако пилотът изпълни стандартната процедура за аварийно снижаване, самолетът ще се разбие в скалите много преди да е достигнал плътен въздух. Алтернативата е оставането на височина над 6000 метра, но това автоматично означава, че след 20-тата минута пътниците ще изпаднат в тежка хипоксия, когато аварийните кислородни запаси се изчерпят.
Подобна е логиката и при отказ на един от двигателите. При двудвигателните лайнери загубата на едната силова установка налага незабавно снижаване (т.нар. drift-down procedure) до ешелон, който останалият двигател може да поддържа при съответното излетно тегло. За тежък самолет с пълни резервоари този ешелон често пада под 6000 метра – отново вътре в планинския профил.
Аеродинамичният капан на планинските вълни
Дори при перфектно работещи системи, атмосферните условия над Платото са далеч от това, което авиокомпаниите наричат комфортен полет. Когато силните струйни течения (jet streams) със скорост от над 200 км/ч се сблъскат перпендикулярно с перпендикулярната стена на Хималаите, се образува феноменът, известен като планински роторни вълни.
Въздушната маса бива изхвърлена вертикално нагоре, след което се срутва зад хребетите с изключителна сила. Изследванията на тези нискочестотни смущения показват, че те могат да предизвикат вертикални низходящи течения със скорост от 30 метра в секунда. За самолет, прелитащ в близост до планинския профил, попадането в подобен низходящ поток означава загуба на стотици метри височина за секунди, придружена от тежка турбулентност на чисто небе (CAT), която подлага конструкцията на изключителни механични натоварвания.
Проблемът се задълбочава от стандартите ETOPS (Extended-range Twin-engine Operational Performance Standards). Според тях авиокомпаниите трябва да планират маршрутите си така, че самолетът винаги да се намира на определено време за полет до най-близкото подходящо диверсионно летище при отказ на система. Над по-голямата част от Тибет просто няма гражданска инфраструктура, която да отговаря на тези изисквания.
