Ако отворите транспортните регистри от началото на миналия век, ще забележите нещо парадоксално. В продължение на десетилетия парната машина управлява тежкия тонаж по стоманените релси, но градската доставка, нивите и превозът на къси разстояния остават изцяло заключени в мускулите на коня. Причината не е в липсата на инженерно въображение. Парната машина просто изисква огромно количество вода, въглища и колосална маса на котела, за да постигне каквато и да е ефективност. Опитите да се построи парен паралел на леката каруца раждат чудовищно тежки машини, които трошат тогавашната настилка и затъват в първата кал.
Установената парадигма „парен локомотив плюс кон“ работи перфектно, защото двете системи разделят територията си според физическите си граници. Тогава се появява двигателят с вътрешно горене и в рамките на двадесет до тридесет години срива популацията на работните коне в Ню Йорк, Лондон и Париж с десетки проценти на десетилетие. Този лавинообразен срив ражда съвременния мит, че всяка следваща превозна технология е длъжна да измести предишната за подобен кратък период от време. Днес, когато електрическите превозни средства циркулират по пазарите вече второ десетилетие, мнозина се чудят защо преходът не просто забавя темп, а на места направо запеква в пробойни в теорията за бързия зелен скок.
Грешката в анализите идва от бъркането на биологични ограничения с чиста термодинамика. Двигателят с вътрешно горене не просто заменя коня; той разрешава безизходица от фундаментален характер. Живият организъм има биологичен таван — конят се нуждае от храна, вода, почивка и огромни площи земя за отглеждане на фураж. За да поддържате една кавалерийска дивизия или градски транспортен парк, вие сте длъжни да отделяте колосална част от тонажа си само за логистика на овеса и сеното. Двигателят с вътрешно горене прерязва тази биологична пъпна връв. Той дава плътност на енергията в един литър бензин, която няколко чувала овес не могат да доближат, елиминирайки нуждата от престой и възстановяване на тъканите.
При сблъсъка между електрическото превозно средство и конвенционалния двигател обаче липсва каквато и да е биологична празнина. Сравнението тук не е между машина и жив организъм, а между два налични класа инженеринг. Двигателят с вътрешно горене е зряла система с над век подобрения в материалознанието, горивното впръскване и системната безопасност. От другата страна, предимството на електрическото задвижване се свежда до директното предаване на въртящ момент и липсата на локални емисии, но се удря директно в химическия лимит на акумулаторните клетки.
