Анатомичният арсенал и генеалогичното разделение
Днешната таксономия очертава границите на този сблъсък с математическа студенина. От едната страна стои разредът Strigiformes, наброяващ над 200 специализирани вида, чиято морфология е изцяло подчинена на акустичната засада и ниската осветеност. Срещу тях са разредите Accipitriiformes (ястреби, орли, мишелови) и Falconiformes (същински соколи), представляващи дневната доминация. Противно на широко разпространеното схващане, че тези групи са близки роднини, развили просто различен начин на живот, конвергентната еволюция е създала сходни оръжия при коренно различен генетичен произход.
Фосилните находки от еоцена, датирани отпреди приблизително 50 до 60 милиона години, показват, че прото-совите са заемали гигантски пропорции. В депозитите от палеоцена в Северна Америка са открити останки от родове като Ogygoptynx и Berruornis, които са били с размери, надвишаващи тези на съвременния скален орел. Тези птици са властвали над континенталната биомаса във време, когато бозайниците все още са били малки, нощни същества, криещи се в подлеса.
Промяната настъпва през олигоцена, с появата и бързото диверсифициране на Accipitriiformes. С увеличаването на средната глобална температура и разширяването на откритите степни и саванни пространства, дневните грабливи птици оптимизират своя аеродинамичен профил. Те развиват по-плътна структура на перата, по-високо крилно натоварване и зрителна система, базирана на висока плътност на фовеалните конуси, способна да засича движение от километрично разстояние при пълна дневна светлина.
Оптични лимити и ресурсен прагматизъм
Митът, че совите са слепи през деня, лесно се оборва от структурата на тяхната ретина, съдържаща огромно количество пръчици за сметка на колбичките, но запазваща достатъчно функционални рецептори за работа при 100 000 лукса дневна светлина. Истинският проблем за совата през деня не е загубата на зрение, а метаболитният разход и структурата на оперението. Перата на Strigiformes са меки, с гребеновидни ръбове, които разбиват въздушните турбуленции за постигане на безшумен полет. Тази структура обаче намалява хидрофобността на перата и ги прави изключително уязвими при продължително редуване на вятър, пряко слънчево греене и висока скорост.
Дневните грабливи птици разполагат с перфектно гладко оперение, осигуряващо ламинарен поток и минимално челно съпротивление. Когато сокол скитник (Falco peregrinus) развие скорост при пикиране, надвишаваща 300 км/ч, неговата физиология издържа на натоварване, което би разкъсало крилната равнина на който и да е бухал. Обратно, ако сокол бъде принуден да ловува при осветеност под 0.1 лукса, неговата зоркост пада до пълна функционална слепота, докато бухалът насочва слуховия си апарат с точност до части от градуса благодарение на асиметричното разположение на ушните отвори в черепната кутия.
Конфликтът между тези две технологични концепции се задвижва от чисто икономически параметри: биомасата на дребните гризачи, влечугите и птиците е крайна. Наличието на втори хищник със сходен калибър в същата география представлява постоянен натиск върху хранителната база.
