Физиологичната реалност зад съветските експерименти с автоджектори
През 1928 г. на Третия конгрес на физиолозите в СССР Сергей Брюхоненко демонстрира пред научната общност апарат за изкуствено кръвообращение, наречен „автоджектор“. Устройството, използващо система от механични помпи и стъклени клапани, успява да поддържа хемодинамиката в изолирана кучешка глава. Документираните филмови кадри от 1940 г. показват двигателни реакции при външни дразнители – мигателен рефлекс при насочване на светлинен лъч, съкращаване на мускулатурата на ушите при звукова стимулация и саливация при третиране на езика с киселинни разтвори.
Данните от лабораторните дневници обаче налагат сериозен аналитичен скептицизъм по отношение на дефиницията за „живот“. Времевият прозорец, в който тези реакции се наблюдават, варира между 90 и 110 минути, след което настъпва необратим оток на мозъчната тъкан. Налице е фундаментален физиологичен проблем: липсата на работеща чернодробна и бъбречна филтрация в затворената система на автоджектора води до бързо натрупване на урея, креатинин и лактат. Наблюдаваните феномени в тези опити най-вероятно не представляват когнитивно присъствие, а са просто хеморецепторни и соматосензорни рефлекси на ниво продълговат мозък – примитивни невронни дъги, които функционират автономно дори при прогресираща хипоксия на кората.
Хидродинамични и сензорни пречки пред автономния мозък
За да съществува човешкият мозък отделно от тялото, изкуствената система трябва да репликира перфектно перфузионното налягане, което в нормални условия се регулира от комплексни барорецепторни механизми. Мозъчната тъкан консумира приблизително 20% от кислорода в организма, въпреки че съставлява едва 2% от общото тегло. Прекъсване на артериалния поток за период между 240 и 360 секунди задейства каскада от глутаматна ексайтотоксичност, водеща до некроза на невроните в хипокампа и неокортекса.
Освен чистата хидравлика на кръвотока, съществува и феноменът на пълната сензорна депривация. Човешкият ум е еволюирал в постоянна обратна връзка с периферията чрез аферентните нервни пътища. Прекъсването на проприоцепцията – сигналите за позиция, температура, висцерално налягане и мускулен тонус – лишава централната нервна система от нейния базов операционен фон. Изследванията върху изолацията в сензорни депривационни камери показват сериозни психически деструкции при здрави субекти само след няколко часа. При напълно изолирана глава липсата на соматичен контекст би предизвикала моментален колапс на невронните мрежи, отговорни за идентичността, превръщайки ума в хаотично генериращ импулси апарат.
Друг критичен фактор е имунологичният дефицит. Без далак, лимфни възли и костен мозък, перфузираната течност губи своите защитни компоненти. Поддържането на абсолютна стерилност на съдовата магистрала в условия на постоянна механична филтрация е невъзможно в дългосрочен план; пластмасовите и стъклените повърхности на помпите неизбежно разрушават еритроцитите, предизвиквайки хемолиза и последваща тромбоза на микроциркулацията в сивото вещество.
Криогенни обещания и софтуерни симулации: Липсата на термодинамично покритие
Индустрията на криоконсервацията, оглавявана от структури като Alcor и Cryonics Institute, предлага съхранение на цефалони при температура от -196°C с течен азот. Маркетинговата теза се основава на предположението, че витрификацията – превръщането на телесните течности в аморфно стъкловидно състояние чрез въвеждане на криопротектори – запазва невронната архитектура непокътната.
Хистологичните анализи на замразени тъкани обаче разкриват друга картина. Настоящите криопротектори като диметилсулфоксид (DMSO) в концентрациите, необходими за предотвратяване на ледените кристали, притежават висока системна цитотоксичност. Към това се добавя и фактът, че осмотичното налягане по време на охлаждането дехидратира клетките до степен на необратимо набъбване и разкъсване на миелиновите обвивки на аксоните. Числата и радиовъглеродният анализ на опитите за възстановяване на сложни органи след замразяване не потвърждават възможността за реанимация на увредената клетъчна структура. Хоризонтът за поправка на тези микроскопични разкъсвания остава в сферата на теоретичния оптимизъм, но няма емпирично покритие в съвременната биофизика.
Паралелно с това, проекти от мащаба на европейския Human Brain Project се опитват да заобиколят биологичния субстрат чрез цифрова емулация. Идеята за дигитализиране на синаптичната карта (конектома) обаче страда от концептуален дефицит. Мозъкът не е просто статична електрическа схема. Неговата работа зависи от постоянни невромодулаторни промени, хормонални нива и глиална активност, които не са кодирани единствено в синаптичните връзки. Дигиталното копие, дори и да постигне изчислителна идентичност, би било математическа симулация на процесите, а не продължение на субективното преживяване на оригиналния биологичен субект. Тъй като съзнанието е неотделимо от химичния метаболизъм, опитите за пренасянето му върху силициеви носители остават по-скоро упражнение по приложна математика, отколкото реален трансфер на личността.
