Тази зона на сблъсък е буквално подложена на непрекъснат натиск. Индийската плоча продължава да се придвижва на север с твърд курс и скорост от около 5 сантиметра годишно. Това е тектоничен булдозер, който няма спирачки. Най-критичният сектор в момента е така нареченият „сеизмичен разлом“ между индийския щат Химачал Прадеш и Западен Непал. Тектоничното напрежение тук не се освобождава плавно, а се трупа с десетилетия.
Когато този деформационен резервоар поддаде, сеизмолозите предвиждат събитие с магнитуд от порядъка на 9,0 по скалата на Рихтер. За сравнение, аналогично освобождаване на енергия бе регистрирано при Голямото чилийско земетресение през 1960 година. Разликата тук е в логистиката и демографията. Под хималайския скат не лежи пустиня, а гъсто населената Индо-Гангска равнина. Моделите показват възможност за над 7 милиона жертви, което би превърнало това събитие в най-тежката хуманитарна и инфраструктурна катастрофа в писаната история.
Както обикновено се случва, човешката намеса допълнително влошава геомеханиката на терена. През последните двадесет години в тези рискови дефилета бяха наляти милиарди долари за изграждането на над 100 водноелектрически централи, каскади от язовирни стени и тунелни системи. Вкарването на милиони тонове статична маса от вода и бетон върху вече претоварени тектонични блокове е изключителен хазарт.
Освен това, разликата в денивелацията между Тибетското плато и равнините на Индия е близо 4 километра. Това създава чудовищно гравитационно напрежение, което търси своя вектор на облекчение.
В крайна сметка науката е принудена да пренаписва учебниците си по орогенеза. Моделът на планинообразуване при континентални сблъсъци вече не може да разглежда земната кора като изолирана система — литосферната мантия участва пряко в структурата на най-високите върхове. С символа на вечността и непреклонността се случи това, което всеки опитен архивист знае: колкото по-импозантна е една конструкция отвън, толкова по-нестабилни и временни са основите, върху които е стъпила.
