Анатомия на една сондажна проба
Сондажният инструмент не избира какво да захапе. Когато тежката промишлена техника пробива дънните пластове на 50 километра от съвременния норвежки бряг — в зона, предназначена за улавяне и подземно депониране на въглероден диоксид — скалните ядки излизат на повърхността смачкани, омаслени и подложени на огромно хидростатично налягане. В този специфичен сегмент Кнауст открива втвърдени образувания с размер до 10 сантиметра. Това не са стандартни седименти, нито обикновени варовикови конкреции. Анализът на напречните срязове разкрива плътна агломерация от полуразградени черупки на двучерупчести молюски, тръбички от серпулидни анелидни червеи, чупливи фрагменти от морски лилии и ростри от белемнити.
За всеки, който е прекарал повече от десет години в прелистване на палеонтологични доклади, картина като тази е категорична. Храносмилателният тракт на голямо морско влечуго не е мелница за гранит. Твърдият арагонит и калцит на дънните безгръбначни изисква огромно количество стомашна киселина, но чупливите анелидни тръби и острите белемнитни остатъци създават механичен риск за червата. Влечугото просто е изхвърлило несмилаемия баласт обратно през хранопровода, преди масата да премине по-надолу по тракта.
Пробойната в екологичния модел
Тук идва сухият географски факт, който разклаща лесните хипотези. Седиментолозите отдавна са картографирали този конкретен пласт като древна речна делта от средната до горната юра. Делтната среда означава едно: огромен приток на сладка вода, ниска соленост, замъглени от тиня води и пясъчни наноси. От друга страна, откритите в повръщаното организми — морските лилии и специфичните видове анелиди — са стенохалинни животни. Те изискват стабилна, дълбока, високосолена морска вода и умират при най-малкото разреждане със сладководни токове.
Обяснението, публикувано в Geological Magazine, стъпва върху елементарна двигателна логика. Плезиозаврите, най-вероятно представители на семейство Cryptoclydidae с дължина между 4 и 8 метра, са ловували в дълбоките, напълно солени морски зони, където дъното е гъмжало от твърдочерупчести безгръбначни. След като са напълнили тумбаците си, те са преплували десетки километри към по-плитките, закътани води на делтата.
Въпросът е защо едно животно с маса от няколко тона би хабило енергия, за да навлезе в плитка, нискосолена зона, само за да повърне. Д-р Кнауст прави паралел със съвременните соленоводни крокодили и тюлените. Днешните морски бозайници и хищни влечуги търсят спокойни, плитки води или суша, за да намалят енергийния си разход по време на тежко храносмилане, когато кръвообращението е пренасочено към висцералните органи. Морските влечуги обаче са имали физиологичен лимит. Морфологията на крайниците им, трансформирани в масивни плавници, както и липсата на здрава костна връзка между таза и гръбначния стълб, правят излизането им на твърда земя механично възможно само за снасяне на яйца при някои ранни форми, докато по-късните плезиозаври са били изцяло живородни и приковани към водата. Тежестта на собственото им тяло извън водната среда би смачкала белите им дробове.
Плезиозаврите са оставали потопени в плитката делтна вода, ниско до дъното, където вълновото действие е минимално, за да си починат. И именно в този момент на покой стомахът се е освободил от некоординирания товар от остри черупки.
