Логистиката на юрския стомах и геологическият сондаж
Палеонтологията има един голям проблем: прекалено много се предоверява на скелетите и твърде малко на онова, което организмите са изхвърляли от телата си. Когато анализираш кост, виждаш анатомичната рамка, но когато анализираш регургитат, виждаш физиологичния процес в реално време. Досега доминиращата хипотеза за плезиозаврите разчиташе на сравнително елегантна, но механично недоказана представа – че тези дълговрати хищници са изоравали морското дъно с главите си, загребвали са мекотели и са разчитали на стомашните си мускули да смачкат черупките. Твърдеше се, че образуваните компресирани топки са се изхвърляли по начин, аналогичен на днешните хищни птици. Научната реалност обаче изисква проверка на хидрохимията, а тя чупи тази хипотеза.
В пробите, извадени от находището „Трол“ на около 50 километра от съвременния норвежки бряг, Кнауст изолира органични структури, съдържащи черупки от двучерупчести, варовикови тръбички на серпулоидни червеи, сегменти от морски лилии и ростра от белемнити. Тук идва фундаменталното разминаване. Минералогичният анализ на гостоприемната скала показва, че фосилизацията е станала в плитки води, в зоната на древна речна делта. В такива делтни системи сладководният отток от сушата се смесва с морската вода, създавайки бързопроменлива, нестабилна соленост. Животните, чиито черупки изграждат въпросните бучки, са стенохалинни организми – те понасят единствено стабилна, висока соленост и физически не могат да оцелеят в устието на реката.
Изводът е брутално елементарен и изключва романтичните представи за „уседнали“ обитатели на плитката делта. Плезиозаврите са ловували навътре в открито море, поглъщали са плячката заедно с тежкия ѝ варовиков баласт, след което са преплували десетки километри до по-тихите, плитки делтни води. Там, на закрито от силните течения на откритото море, те са изхвърляли несмилаемия материал. Причината е биомеханична: четирикрилите морски влечуги са имали огромна телесна маса и морфология, която прави излизането на сухоземния бряг абсолютно изключено – гравитацията просто би смачкала белите им дробове. Подобно на съвременните крокодили и тюлени, които периодично изпразват стомасите си от твърди остатъци, плезиозаврите са използвали плитките води, за да застанат на котва без излишни енергийни разходи и да се освободят от баласта.
Пробите, с които разполагаме от проучванията на палеоекологичните системи на северните морета, показват еднаква картина както за днешния норвежки шелф, така и за юрските седименти на Британия. Тогава тези зони са били част от единен, сравнително тесен морски басейн със сходна динамика.
