Суровите числа на един невъзможен трансфер
За да разберем мащаба на това хипотетично преливане, трябва да излезем от територията на романтичните климатични илюзии и да погледнем физическия обем. Байкал съдържа приблизително 23 600 кубически километра вода. Това представлява една пета от повърхностните запаси на течна прясна вода на Земята. Ако разпределим това огромно количество върху площта на Сахара, която се простира на близо 9 милиона квадратни километра, получаваме воден слой с дебелина малко над 2,6 метра. На хартия това изглежда като приличен еднократен порой от 2600 милиметра, разпределен равномерно по целия континент.
В реалния свят обаче водата не се подчинява на средноаритметични стойности. Тя ще се подчини на гравитацията и на топографията на Северна Африка. Вместо равномерно напояване, водата ще се втурне по сухите речни легла (уадитата), ще помете съществуващата инфраструктура в Сахел и ще започне да запълва най-ниските географски точки. Основен бенефициент на този потоп ще бъде депресията Катара в Египет – огромна падина с площ от 19 500 квадратни километра, чието дъно лежи на 133 метра под морското равнище. Капацитетът на тази падина е около 1200 кубически километра. Това означава, че Катара може да поеме едва около 5% от общия обем на Байкал. Останалата вода ще наводни низините на Алжир, Тунис и Либия, ще прелее в басейна на езерото Чад и в крайна сметка огромна част от нея ще се оттече неконтролируемо към Атлантическия океан и Средиземно море, причинявайки тежки регионални наводнения.
Слънчевата пещ и неизбежното изпарение
След първоначалния логистичен шок и запълването на естествените басейни, проектът ще се сблъска с основния климатичен фактор на региона – слънчевата радиация. Повърхността на Сахара през лятото лесно се нагрява до температури над 70 градуса по Целзий. Средното изпарение от открити водни басейни в този сух и горещ пояс варира между 1,5 и 3 метра годишно. При дебелина на водния слой от около 2,6 метра, по-голямата част от разлятата вода ще изчезне обратно в атмосферата в рамките на една до две години.
Това изглежда логично, но има един физически проблем, който геоинженерите често пропускат в ентусиазма си. Изпарената вода няма да се върне автоматично под формата на благодатен дъжд над същия регион. Атмосферната циркулация над Северна Африка се доминира от спускащи се сухи въздушни маси (клетката на Хадли), които изтласкват влагата на юг към екватора или я разсейват в горните слоеве на атмосферата. Повишената влажност ще създаде тежка, задушна мъгла над пустинята, но без работеща климатична машина, която да завихря мусоните, дъждовете ще падат предимно над Атлантическия океан или над тропическите гори на Централна Африка. Вместо зелена Сахара, ще получим гигантска парна баня с нулев земеделски ефект.
[Снимка: Сателитна снимка на падината Катара в Египет – един от основните естествени басейни в Северна Африка, които биха се превърнали в гигантски солени езера при масиран приток на вода.]
Катастрофата на солената утайка
Големият парадокс на сладководния Байкал се крие в неговия химичен състав. Въпреки че водата му се счита за изключително чиста, тя не е дестилирана. Средната минерализация на езерото е около 100 милиграма на литър. Когато умножим това число по целия обем от 23 600 кубически километра, получаваме близо 2,4 милиарда тона разтворени соли и минерали.
Когато тази вода се излее върху Сахара и започне интензивното изпарение под африканското слънце, солта няма да изчезне в небето. Тя ще се утаи на повърхността. Процесът много бързо ще превърне новосъздадените езера в свръхсолени басейни, подобно на Мъртво море или остатъците от Аралско море. Изсъхващите корита ще оставят след себе си милиарди тонове солена кора, която вятърът ще разнесе из целия африкански континент и Южна Европа. Солените прашни бури ще унищожат малкото останала плодородна почва в Сахел и ще съсипят земеделието в Средиземноморието. Това е класическа пробойна в теорията за бързото озеленяване на пустините, където пренебрегването на дребния детайл води до мащабна екологична катастрофа. В исторически план подобна грешка вече бе допусната при отклоняването на реките Амударя и Сърдаря, което доведе до колапса на Аралския басейн, чиято хроника е добре документирана в международните екологични архиви.
Историческият прецедент на Зелената Сахара
За да разберем защо еднократният трансфер на вода е обречен на провал, трябва да се върнем назад във времето. Сахара не винаги е била пустиня. Между 11 000 и 5 000 години преди новата ера регионът е преживял т.нар. Африкански влажен период. Според палеоклиматичните данни и геоложките сондажи, по онова време там са съществували езера, реки и савани, обитавани от хипопотами и крокодили.
Тази промяна обаче не се е дължала на наличието на някакъв затворен воден резервоар, а на бавното колебание на земната ос (прецесията). Тя е променила ъгъла на слънчевата светлина, засилила е африканския мусон и е преместила дъждовния пояс на север. Когато астрономическият цикъл се е променил, мусонът се е оттеглил и Сахара отново е изсъхнала. Пустинята не страда от липса на вода – под нейните пясъци лежи Нубийският водоносен слой, съдържащ над 150 000 кубически километра древна подземна вода. Проблемът е в липсата на работеща климатична динамика, която да поддържа този воден цикъл в атмосферата.
От Жул Верн до реалността на геоинженерството
Идеята за наводняване на части от Сахара има реална историческа следа. През 70-те години на XIX век френският офицер и изследовател Франсоа Ели Рудер предлага проект за създаване на „Вътрешно сахарско море“. Неговият план е бил да се прокопае канал от Средиземно море до падините в Тунис и Алжир (Шот ел-Джерид). Проектът получава сериозна подкрепа от Фердинанд дьо Лесепс, строителя на Суецкия канал, и дори вдъхновява Жул Верн за последния му роман „Нашествието на морето“.
Френските инженери обаче бързо се сблъскват с логистичните и финансовите лимити. Изчисленията показват, че изкопните работи ще изискат ресурси, надхвърлящи неколкократно тези за Суецкия канал, а ползите от изпарението на солената морска вода ще бъдат минимални за околния климат. Проектът е изоставен като икономически нерентабилен и екологично опасен, потъвайки в прашните архиви на френското колониално министерство.
Ако се върнем към хипотезата с Байкал, източването на езерото ще има и сериозен глобален ефект. Ако цялата тази вода в крайна сметка се оттече в световния океан, морското равнище ще се повиши с около 6,5 сантиметра. На пръв поглед числото е малко, но в мащабите на глобалната брегова линия това означава заливане на ниските части на десетки мегаполиси и ускоряване на бреговата ерозия по целия свят. В крайна сметка, опитът да се коригира географията чрез груба сила и преместване на милиарди тонове ресурси винаги завършва с разрушаването на две работещи системи в името на една неосъществима утопия.
