За да заобиколят този реален физически лимит, Сантяго и екипът ѝ предполагат, че в първите мигове след Големия взрив е съществувала асиметрия в хипотетичен тъмен сектор. Ако в тази първична "супа" са съществували "тъмни електрони", взаимодействащи чрез "тъмни фотони", микроскопичните черни дупки са могли да погълнат локален излишък от този специфичен заряд. Понеже обикновената барионна материя не носи такъв заряд, тези обекти остават изолирани от стандартната неутрализация. Термодинамичният ефект е фундаментален: излъчването на Хокинг се потиска драстично с натрупването на тъмния заряд, превръщайки потенциално нестабилните микроскопични обекти в изключително дълговечни гравитационни копки.
Тази хипотеза решава един елегантен математически проблем, но веднага отваря поредица от строги експериментални въпроси. Архивното гробище на теоретичната физика е пълно с подобни конструкции, които изглеждат безупречно на хартия, но нямат нито един физически канал за проверка. Ако тъмните фотони и електрони са се разпаднали или разредили напълно вследствие на космическата инфлация, единственият останал следовен белег от тях би бил самият гравитационен потенциал на съхранените черни дупки. Това обаче прави хипотезата трудно фалшифицируема по критериите на Попър – проблем, който самата Сантяго признава в текста си.
В момента изследователите търсят ин директни пробойни в теорията, опитвайки се да изчислят как такива заредени микро-обекти биха влияли на микролинзирането на светлината от далечни звезди или какъв специфичен подпис биха оставили в спектъра на реликтовото излъчване. Без твърди данни от нови спътникови мисии и гравитационно-вълнови детектори, "тъмният заряд" остава просто още една виртуозна хипотеза. Тя напомня, че космологията продължава да се движи в интелектуална мъгла, опитвайки се да обясни 85 процента от материята във Вселената чрез уравнения, чиито гранични условия все още не можем да пипнем с реален инструмент
