Теоретичната физика има свойството периодично да произвежда елегантни математически патерици за хипотези, които иначе биха пропаднали под натиска на суровите наблюдателни данни. Когато през 70-те години Стивън Хокинг изчисли, че квантовите флуктуации около хоризонта на събитията принуждават черните дупки да излъчват енергия и загубват маса, той неволно постави времева примка около врата на най-малките от тях. Според тогавашните уравнения, микроскопичните първични черни дупки, родени в екстремните плътности на ранната Вселена, трябваше отдавна да са приключили съществуването си в катастрофални гама-експлозии. Астрономическите масиви от данни от гама-телескопите обаче остават нищожно тихи. В архивите липсва дори загатване за подобна фонова канонада, което години наред принуждаваше изследователите да изтласкват първичните колапси в периферията на потенциалните обяснения за тъмната материя.
Въпросът с липсващата маса на галактиките не е романтична загадка, а твърд изчислителен проблем. Скоростите на въртене на периферните звезди в спирала като Млечния път чисто и просто не съответстват на масата на видимата материя. За да се удържи тази система без да се разпадне под действието на центробежните сили, е необходим огромно количество невидим гравитационен ресурс. Първичните черни дупки винаги са били изключително изкушаващ кандидат за тази роля, защото не изискват въвеждането на нови екзотични фундаментални частици, а разчитат единствено на общата теория на относителността. Физическият проблем обаче остава в критичните ресурси на маса и време: ако тези обекти са били с маса, по-малка от около $10^{15}$ грама, те би трябвало да са се изпарили напълно за 13,8 милиарда години.
Точно тук влиза в сила публикацията на Джесика Сантяго и колектива ѝ от Националния университет на Тайван, качена в базите данни за препринти arXiv през март. Изследователите подхождат към проблема не чрез промяна на стандартните уравнения на гравитацията, а чрез разширяване на полевата физика с т.нар. "тъмен сектор". Аритметиката около класическите електрически заредени черни дупки от типа на Райснер-Нордстрьом е известна от десетилетия: наличието на електрически заряд създава отблъскваща електростатична сила, която забавя процеса на изпарение, тъй като хоризонтът приближава т.нар. екстремално състояние. В реалната Вселена обаче макроскопичните черни дупки бързо неутрализират заряда си, поглъщайки противоположно заредена плазма от околната среда. Макроскопичният космически простор е глобално неутрален.
