Разглеждането на Вселената като статична кутия, в която някакъв външен часовник тиктака с еднаква скорост за всички точки, е най-устойчивата грешка в научнопопулярния изказ. Когато говорим за възрастта от 13,8 милиарда години, ние в същността си цитираме времето, измерено от конкретен тип наблюдател – такъв, който се придвижва заедно със средното разширение на материята и не се намира в дълбока гравитационна потенциална яма. Парадоксът с уж „замръзналото“ време в началните моменти на свръхплътност възниква единствено поради факта, че хората механично пренасят условията от ръба на една черна дупка върху целия ранен космос. В ранната фаза, чак до периода на рекомбинация приблизително 380 000 години след началото на разширението, разпределението на материята е било изключително еднородно. Гравитационните вектори във всяка отделна точка са се съкращавали от идентичния привлекателен натиск на околната материя от всички страни. Без разлика в гравитационния потенциал между две точки, липсва и гравитационно забавяне на времето за един наблюдател спрямо друг. Всички са били в състояние на пълна гравитационна идентичност, независимо от това колко колосална е била средната плътност.
Гравитационното забавяне на времето, което толкова често се споменава, изисква асиметрия. То сработва тогава, когато един обект се намира по-дълбоко в гравитационното поле спрямо друг. Класическият пример е орбитата на Меркурий в сравнение с тази на Земята. Поради по-дълбокото потапяне на Меркурий в гравитационната фуния на Слънцето, неговото време изтича по-бавно спрямо земните прибори. Точно тази разлика дава възможност на Алберт Айнщайн през 1915 година да обясни така наречената аномална прецесия на перихелия на планетата – факт, пред който Нютоновата небесна механика се оказва абсолютно безпомощна. Това обаче е локален ефект, възникнал от разликата в условията на двама различни наблюдатели, а не абсолютна характеристика на самия космически vacuum.
Проблемът със забавянето на времето придобива съвсем различно изражение, когато насочим телескопите си към най-отдалечените граници на наблюдаемата Вселена. На разстояние от порядъка на 13,8 милиарда светлинни години, поради постоянното разширяване на самия пространствен плат, скоростта на отдалечаване на обектите за земния наблюдател започва да клони към скоростта на светлината. Тук се появява релативистичното забавяне. Часовник, поставен на самия хоризонт на наблюдаемата зона, за нас изглежда така, сякаш е спрял напълно. Всеки следващ фотон от него пътува все по-дълго, разтягайки вълновата си дължина, докато продължителността на една единствена секунда от онзи часовник, измерена чрез земния ритъм, стане практически безкрайна. Това е елегантен физически механизъм, който премахва въображаемия конфликт между крайната измерена възраст на наблюдаемата област и потенциалната безкрайност на времевата ос. Времето не спира физически „там“, то спира само в координатната система на наблюдателя тук.
