Тази грешна представа за геометрията се пренася с още по-голяма сила върху понятието за черните дупки и техните така наречени центрове. Физическият обект, известен като черна дупка, представлява пробив в стандартното топологическо описание на пространството. Времето спира на границата на хоризонта на събитията единствено спрямо външния наблюдател, който остава на сигурно разстояние извън гравитационното поле. Изразът „център на черна дупка“ всъщност е понятийна грешка, продукт на математическо абстрахиране в плоско евклидово пространство. В реалната физическа геометрия на Вселената пространството не е плоска или твърда дъска. Черната дупка е структурно прекъсване – област, от която пространствено-времевата метрика се деформира до степен, в която понятието за централна пространствена точка губи физически смисъл. Центърът съществува единствено като идея в геометричните модели, използващи плоско пространство, но няма физически аналог вътре в самата дупка.
Много от тези концепции бяха подробно анализирани в наши по-стари материали относно [структурната геометрия на гравитационните фунии] и [лимитите на релативистичните измервания], където разгледахме как инструменталните ограничения на астрофизиката често биват бъркани с реални физически бариери. Интелектуалната мъгла около материята възниква най-вече от факта, че хората търсят класически отговори от Нютонов тип на въпроси, които изискват изцяло релативистична рамка. Когато кажем, че Вселената винаги е съществувала като безкрайна структура, това не противоречи на факта, че нейното разширение е започнало преди определен брой години. Безкрайността от самото начало означава, че дори в моментите на най-висока плътност пространството не е имало външен ръб, нито географски център, от който да започне това разширение. Разширявало се е самото разстояние между точките, а не самата материя върху вече съществуваща празна сцена.
Сблъсъкът между математическите абстракции и наблюдаемата реалност показва, че физиката не отговаря на въпроса за окончателния произход на материята просто защото този въпрос е базиран на грешна начална предпоставка. Материята и пространството не се появяват вътре във времето; самото време е вътрешна характеристика на връзките между материята и гравитационния потенциал. Измерванията на спектралните червени измествания, направени от спътника Planck, потвърждават тези изводи с изключителна точност, но интерпретацията им продължава да страда от опитите да бъдат вкарани в улеите на ежедневния ни опит. Вселената остава безкрайна и невъзмутима спрямо нашите опити да ѝ наложим битови представи за начални и крайни точки.
