В края на петдесетте години на миналия век надпреварата във въоръжаването между Вашингтон и Москва напуска пределите на земната атмосфера и се пренася в ниската околоземна орбита. Появата на първите балистични ракети с междуконтинентален обсег поставя военните инженери пред тежък логистичен и физически проблем: как да спреш бойна глава, която лети в безвъздушното пространство с огромна скорост, преди да е започнала спускането си към целта. Традиционната противовъздушна отбрана с осколъчни снаряди и директни попадения е напълно безполезна на такива височини, където липсва плътен въздух за предаване на ударната вълна. Затова в кабинетите на Комисията по атомна енергия на САЩ и Министерството на отбраната се ражда прагматичната, макар и доста груба идея да използват самата радиация и електромагнитното излъчване като щит. Теоретиците, сред които и физикът Никълъс Кристофилос, предлагат нещо, което на хартия звучи като идеалното оръжие за масово възпиране: да се вкарат огромни количества високоенергийни електрони в естествените радиационни пояси на Земята, открити съвсем наскоро от екипа на Джеймс Ван Алън. Според разчетите на военните плановици тази изкуствена радиационна завеса би трябвало да изпържи електрониката на всяка вражеска ракета, която премине през нея, без да причинява преки разрушения на земната повърхност. Тук обаче се появява един очевиден физически проблем, който генералите в Пентагона предпочитат да пренебрегнат в името на бързите тестове: заредените частици в магнитното поле на планетата нямат държавна принадлежност и не правят разлика между съветски бойни глави и американски разузнавателни или комуникационни спътници.
Преди да стигнат до мащабния космически взрив, американските екипи преминават през дълга серия от предварителни опити, които още тогава показват, че поведението на ядрената реакция на голяма височина не се подчинява на стандартните наземни модели. През пролетта на хиляда деветстотин петдесет и осма година в рамките на операцията Хардтак в Невада и над Тихия океан започват експерименти с издигане на заряди чрез стратосферни балони и ракети. При опита Юка малък заряд е качен на двадесет и шест километра височина с балон, а няколко месеца по-късно ракета Редстоун извежда много по-мощен термоядрен боеприпас в рамките на теста Тийк на седемдесет и седем километра над атола Джонстън. Резултатите от Тийк изненадват дори самите наблюдатели, тъй като мощното рентгеново и гама лъчение йонизира горните слоеве на атмосферата на огромна площ и напълно парализира късовълновите радиокомуникации в целия Тихоокеански басейн за часове. Въпреки че тези данни ясно подсказват за непредсказуемите ефекти върху йоносферата, военното командване настоява за преминаване към още по-големи височини в рамките на новата серия Фишбоул през хиляда деветстотин шестдесет и втора година. Логистиката на тези изстрелвания се оказва истински кошмар, защото отдалеченият атол Джонстън, разположен на повече от хиляда и триста километра югозападно от Хавайските острови, е превърнат в претъпкана военна база с хиляди души персонал, радари и ракети носители Тор. Самата подготовка на терена е съпътствана от поредица тежки аварии, които превръщат тихоокеанския риф в архивно гробище на неуспешни прототипи и радиоактивни отломки. При теста Блуджил наземните радари губят следата на ракетата скоро след старта и дежурният офицер по безопасността е принуден да задейства системата за самоунищожение, разпръсквайки плутониевото ядро в океана. Първият опит за изстрелване на Старфиш на двадесети юни завършва по сходен начин: двигателят на ракетата Тор отказва на по-малко от минута след старта, корпусът е взривен във въздуха, а горящи парчета от ракетата и радиоактивни материали от бойната глава падат директно върху остров Санд и околните плитчини, налагайки мащабно и скъпоструващо почистване на терена.
Въпреки провалите и замърсяването на атола, на девети юли хиляда деветстотин шестдесет и втора година втората ракета Тор успява да изведе термоядрения заряд В-четиридесет и девет по зададената траектория и да го детонира на височина от точно четиристотин километра. На тази височина въздухът е толкова разреден, че липсва каквато и да е среда за формиране на класическия гъбообразен облак или на разрушителна ударна вълна. Вместо познатата от полигоните в Невада картина, цялата енергия на взрива се освобождава под формата на светкавична рентгенова радиация и поток от високоенергийни частици, които се врязват в горните слоеве на атмосферата и в магнитното поле на Земята. В небето над Тихия океан нощта за секунда се превръща в ден, а веднага след бялата светкавица се появяват гигантски червени и зелени сияния, които се разтягат по магнитните силови линии чак до Самоа и Нова Зеландия на хиляди километри на юг. Изследователските самолети КС-сто тридесет и пет, кръжащи на безопасна дистанция с претъпкани с апаратура фюзелажи, регистрират светлинни явления, които напълно объркват калибрираните за земни условия сензори. Още в първите милисекунди след детонацията става ясно, че теоретичните модели на учените от Лос Аламос и Ливърмор са подценили мащаба на взаимодействието между гама-лъчите и разредените атмосферни газове, което поражда колосален електромагнитен импулс.
