Историята на това откритие започва без никакъв академичен блясък – през юни 2024 година местни жители от село Батагай забелязват в стената на прословутия термокарстов кратер останките на млад вълнист мамут. Мястото, известно като кариерата Батагай, представлява гигантска геоложка рана в якутската тайга, където пропадането на почвата разкрива пластове с десетки хиляди години история. Животното е лежало на дълбочина около тридесет метра, замръзнало в позиция с притиснати към тялото предни крайници. При самото размразяване на стената обаче природата си прибира своето по най-грубия възможен начин – трупът се разкъсва на две части, като предната половина пропада на дъното на калния басейн, докато тазът и задните крака остават заклещени в ледената стена. За палеонтолозите подобна логистична катастрофа е ежедневие, защото теренът в Северна Якутия не предлага стерилни условия, а само броени часове преди бактериите и слънцето да унищожат тъканите.
Спасяването на находката е изисквало незабавна хладилна логистика, каквато в отдалечените райони на Сибир се импровизира на място. Първоначално останките на малкия женски мамут, тежащ около сто и осемдесет килограма в замръзнало състояние и висок малко над метър и двадесет в холката, са прибрани в естествен подземен ледник при постоянна температура от минус осем до минус десет градуса. Едва по-късно товарът е транспортиран до лабораториите на Североизточния федерален университет в Якутск, където е съхраняван при минус двадесет градуса. Самата аутопсия и вземането на проби са извършени в рамките на двадесет и четири часа след контролираното размразяване, за да се избегне вторично замърсяване на биологичния материал от съвременната микрофлора.
Още първите лабораторни проверки обаче удрят в стената на геоложката логика и отварят сериозни пробойни в теорията за формирането на местните почвени хоризонти. Първоначално изследователите датират находката по стратиграфския пласт, от който тя е изпаднала, а този слой погребана почва се е образувал в периода преди сто и тридесет до сто и десет хиляди години. Радиовъглеродният анализ на самите тъкани на Яна обаче показва възраст от малко над петдесет хиляди години. Това разминаване от десетки хилядолетия не е просто статистическа грешка, а доказателство за сложни свлачищни и термокарстови процеси в района на река Яна, при които по-млади органични останки пропадат или биват преотложени в много по-древни геоложки структури. Подобни случаи вече са познати от практиката с други прочути находки в региона, като например проучванията на младия мамут Юка, открит през 2010 година в Северна Якутия, където контекстът на терена често подвежда при първоначалния оглед.
Стомахът като архивно гробище на изчезналата флора
Истинската стойност на Яна не е в запазената ѝ кожа или в това, че приживе това четиринадесет до шестнадесетмесечно животно е тежало около триста килограма, а в съдържанието на неговия стомашно-чревен тракт. Учените са изследвали микроскопични проби от стомаха, сляпото черво, дебелото черво и ректума, както и калта, заклещена между предните крайници и гръдния кош. Резултатите, публикувани в специализираното издание на Руската академия на науките, поставят под сериозно съмнение популярния образ на сухата и безкрайна мамутова степ, в която гигантите са бродили през прашни треви. Микрофосилният анализ на цветен прашец, спори, фитолити и растителни влакна разкрива, че последното меню на Яна е било типично за влажна, почти блатиста среда.
В червата на животното доминират останки от острици, пушица, житни растения, разнотревие и значително количество мъхове. Наличието на мъхове в стомаха на тревопасно животно обикновено не означава, че то ги е предпочитало като храна, а по-скоро показва грубия начин на паша – бебето мамут е изтръгвало тревата заедно с корените и повърхностния почвен слой. Освен тревистата маса, в храносмилателния тракт са открити фрагменти от кора на лиственица, елша, джуджевидна бреза и върба, което говори за живот в периферията на редки северни гори, а не в открита безлесна тундра. Присъствието на сладководни водорасли и спори на копрофилни гъбички, които се развиват върху животински изпражнения във влажна среда, окончателно потвърждава, че последните часове на Яна са преминали край водоем или в заблатена низина.
Тук обаче възниква сериозно научно противоречие, което показва колко подвеждащи могат да бъдат едностранчивите палеоботанически реконструкции. Същият този погребан почвен пласт в кариерата Батагай при предишни изследвания е давал изобилие от останки на рудерални и ксерофилни растения, които са категоричен индикатор за сух, ариден климат и степни пространства. В стомаха на Яна обаче фитолити от сухолюбиви растения изобщо липсват, а прашецът от пелин и куча лобода е в нищожни количества. Този сблъсък между данните от почвата и данните от стомаха кара изследователите да преосмислят мозайката на древния ландшафт. Явно Сибир през късния плейстоцен не е представлявал еднородна екосистема, а сложна плетеница от сухи степни хълмове и влажни, обрасли с храсти и лиственици речни долини.
Допълнителна следа към физическата картина на местността дава огромната концентрация на спори от почвената гъба Glomus, открита не в стомаха, а в седиментите между крайниците на мумията. В палеоекологията масовото присъствие на тези спори е сигурен белег за ерозия на почвата, нарушена растителна покривка и силни ветрови процеси по откритите терени. Това означава, че докато Яна е пасяла в буйната и влажна крайречна растителност, само на няколко километра разстояние вятърът е вдигал прах от сухи, оголени склонове. Животното просто е избирало най-богатите на влага и храна участъци, което обяснява защо съдържанието на червата му действа като изкривено огледало спрямо общия геоложки фон на района.
