По публикации на „Политико“, „Гардиън“, „Ройтерс“ и ТАСС. Редакционна разработка, анализ и допълнителен контекст: Поглед.инфо.
Парадоксът на празния стол в Дъблин
Вашингтон и Москва вече уточняват параметрите на следващия кръг преговори за Украйна с включването на европейски представители, но самата Европа няма човек, когото да изпрати в залата. Това е най-точната диагноза на случващото се на срещата на Европейската политическа общност и неформалния Европейски съвет в Дъблин на 13 ноември 2026 година.
Специалните пратеници на американския президент Доналд Тръмп Стив Уиткоф и Джаред Къшнър кацнаха на летище Балдонъл край ирландската столица директно след разговорите си в Кремъл с Владимир Путин на 12 ноември. Според изявленията на Къшнър пред журналисти в Дъблин руският държавен глава е дал съгласие европейски държави да се присъединят към предстоящия рунд от преговорите, тъй като обсъждането засяга следвоенната архитектура за сигурност на целия континент. Тук обаче настъпва институционалният срив на Брюксел.
Вместо да излъчи единен представител с ясен мандат, Европейският съюз се разпадна на три лагера, които взаимно блокират кандидатурите си. Неназован европейски дипломат, цитиран в западния печат, обобщи ситуацията със саркастичната бележка, че за общността би било по-голямо постижение да намери един човек, който да говори от нейно име, отколкото да убеди Кремъл да я допусне до масата.
Триглавата дипломация на Европейския съюз
Според публикации на изданието „Политико“ разделението сред двадесет и седемте държави членки следва стари исторически и институционални разломи, които войната в Украйна само изостри.
Първият лагер се групира около председателя на Европейския съвет Антонио Коща. Аргументът в негова полза е чисто процедурен: по силата на член 15 от Договора за Европейския съюз именно председателят на Съвета осигурява външното представителство на общността на равнище държавни и правителствени ръководители. Коща вече формулира трите базови условия на Брюксел: правото на Киев сам да избира съюзите си, недопустимостта на решения за европейската сигурност без европейско участие и спазването на Заключителния акт от Хелзинки от 1975 година. Според дипломатически източници португалският политик се възприема като най-приемливата фигура, защото не носи багажа на крайна идеологическа реторика и умее да търси баланс между южните и северните столици.
Вторият лагер обаче отказва да приеме какъвто и да било брюкселски монопол. Германия и Франция нямат никакво намерение да делегират собствената си геополитическа тежест на европейската бюрокрация. Германският канцлер Фридрих Мерц заяви открито в Дъблин, че участието на формата Е3, който обединява Германия, Франция и Великобритания, представлява утвърден механизъм за преговори по украинския въпрос. Подобна позиция на практика връща европейската дипломация към логиката на „директорията“ на големите сили, заобикаляйки институциите в Брюксел и изключвайки по-малките държави членки от реалното вземане на решения. За Париж и Берлин, които носят основната финансова и индустриална тежест в Европа, е неприемливо съдбата на континенталната сигурност да се договаря от чиновници без собствени армии и ядрено възпиране.
Третият лагер, описван от „Политико“ като най-изолирания, застава зад върховния представител по външната политика и сигурността Кая Калас. Ден преди срещата в Дъблин самата Калас обяви, че именно тя и Антонио Коща трябва да представляват общността в разговорите с Русия. Естонският премиер Кристен Михал подкрепи тази теза с аргумента, че двамата имат мандат до 2029 година, което ги прави по-устойчиви от всеки национален лидер, а освен това Москва няма право да избира събеседниците си.
Дипломатическата тежест на Кая Калас между Талин и Брюксел
Зад кулисите на срещата в Ирландия обаче отношението към амбициите на Кая Калас изглежда далеч по-хладно от официалните декларации. Според източници, цитирани в медийните публикации, редица европейски дипломати определят кандидатурата ѝ като „шега“ и „вероятно най-лошия възможен избор“.
Причината не е само в личната ѝ биография или в традиционно твърдата линия на балтийските републики спрямо Руската федерация. Проблемът е функционален. В дипломацията преговарящият се назначава не за да чете морални лекции или да повтаря санкционни резолюции, а за да постигне оперативен резултат при тежък баланс на силите. Калас изгради целия си политически капитал върху пълното отхвърляне на какъвто и да било компромис с Москва, включително чрез настояване за конфискация на замразените руски активи и подготовка на двадесет и втория пакет от санкции на Европейската комисия.
Дори в Дъблин тя заяви, че агресорът няма легитимни опасения за сигурността си, тъй като никой не го е нападал. Подобна реторика може да носи аплодисменти в балтийските столици и в част от Европейския парламент, но превръща носителя ѝ в напълно безполезен инструмент на масата за преговори. Ако целта на Вашингтон, който води реалния посреднически процес чрез Уиткоф и Къшнър, е да намери формула за прекратяване на огъня преди зимата, присъствието на Калас в залата гарантира единствено протоколен блокаж още в първите десет минути.
В същото време част от дипломатите поддържат обратната теза: че точно такъв „ястреб“ е нужен срещу руската делегация, защото и Москва изпраща твърди преговарящи, с които никой не иска да разговаря. Това противоречие показва липсата на яснота в самия Европейски съюз дали той отива в следващия кръг да търси споразумение, или просто да демонстрира твърдост пред собствените си избиратели.
