Вулканичен колапс и атомен провал: Кракатау и Фукушима
Не само сеизмичните трусове генерират подобни водни чукове. На 27 август 1883 година експлозията на вулкана Кракатау в Зондския проток срутва три четвърти от острова в морето. Това бързо изместване на кубични километри скална маса генерира вълни с височина над 30 метра, които буквално изтриват 165 села по бреговете на Ява и Суматра. Манометрите в Темза в Англия отчитат колебания във водното ниво, спазени от въздушната ударна вълна, обколила Земята няколко пъти.
Докато събитията от XIX век могат да бъдат приписани на технологичните лимити на епохата, то катастрофата в АЕЦ "Фукушима-1" през март 2011 година е пример за пълно конструктивно заслепление. Земетресението Тохоку с магнитуд 9.0-9.1 генерира вълна, която прехвърли 5.7-метровата защитна дига на централата. Водната маса с височина над 14 метра наводни мазетата, където бяха разположени дизеловите генератори за аварийно захранване. В резултат на това охладителните системи на реакторите спряха, което доведе до разтопяване на горивото в три от блоковете.
Това не беше просто природно бедствие, а инженерна грешка. Пробойните в теорията за сигурността показаха, че компаниите оператори са разчитали на исторически данни за вълните за прекалено кратък период от време, игнорирайки геодезичните доказателства за по-големи цунамита в същия регион от IX век (земетресението Джоган от 869 г.).
Регионални специфики и вторични поразяващи фактори
Противно на общото разбиране, цунамито не е изолирано явление за Пасифика. Данните от Института по океанология сочат, че дори в затворени басейни като Черно море съществува сеизмичен риск. В исторически план, земетресението в Дионисополис (днешен Балчик) през I век пр.н.е. или това край Шабла през 1901 г. са генерирали локални вълни. Разбира се, липсата на мащабни субдукционни зони прави невъзможно формирането на чудовищни трансокеански вълни тук, но географската изолираност не е пълна гаранция.
Един от най-подценяваните фактори при навлизането на морска вода на сушата е химическото и бактериологичното замърсяване. Солената вода разрушава хумусния слой, прави почвите неизползваеми за земеделие с десетилетия и прониква в сладководните водоносни хоризонти. Вторичната криза след подобно събитие винаги е свързана с липсата на питейна вода и последващи епидемии, които често отнемат повече животи от самия механичен удар.
При приближаване на подобна опасност евакуацията не е въпрос на паника, а на геодезична преценка. Напускането на крайбрежната ивица на поне 3 километра навътре или изкачването на височина над 30 метра над морското равнище са единствените физически рационални действия. Освен това, първият воден удар рядко е най-силният. Поради интерференцията на вълните и отражението им от бреговия релеф, поредицата от водни стени може да продължи часове, като между отделните пикове има периоди на привидно спокойствие.
