Каменната формация в Наморотокунан и нейните геоложки граници
Археологическият обект Наморотокунан в северна Кения отдавна е познат на теренните изследователи, но последните хроностратиграфски измервания поставят намерените артефакти в много по-строга рамка. Датирането, извършено чрез анализ на аргон-аргоновите съотношения във вулканичните туфи, придружено от палеомагнитни корелации, очертава прозореца между 2,75 и 2,44 милиона години преди настоящето. В тези слоеве няма място за романтични хипотези. Налице е физическият факт на стотици каменни отцепъци, нуклеуси и масивни сечащи инструменти от ранен Олдуански тип, намерени напречно на няколко последователни геоложки хоризонта.
Релефът на Източноафриканската рифтова система по онова време е бил изключително нестабилен. Химическият състав на седиментите около Наморотокунан показва интензивна вулканична активност, а фитолитните анализи разкриват бърза смяна на залесените площи с открити, сухи саванни ландшафти. Въпреки това, върху базалтовите и кварцитовите късове се забелязва една и съща техника на ударно цепене. Това не е епизодично откритие на отделна изолирана група, а занаят, повтарян с досадна прецизност. Повърхността на намерените инструменти показва ясни следи от повторна обработка и намерение да се получи остър работен ръб при минимален разход на суровина.
В полевите дневници на екипите, работили в басейна Туркана, постоянно изплува един и същ логистичен въпрос: откъде тези ранни хоминиди са набавяли суровините си. Скалният материал в непосредствена близост до Наморотокунан често е бил с лошо качество – напукан от температурните амплитуди базалт или ронлив вулканичен туф. Анализът на плътността на артефактите показва, че подходящите твърди речни камъни са били пренасяни от разстояния, надвишаващи няколко километра. Това изисква физически усилия, транспортен капацитет и най-вече предварително планиране – концепции, които трудно се вписват в представите за чисто инстинктивно поведение.
Климатичното пренастройване и суровата диетологична математика
Историята на ранните технологии често се разказва с ненужен ентусиазъм, но от гледна точка на биоенергетиката нещата са доста по-прозаични. Палеоекологичните реконструкции на региона Туркана, базирани на въглеродните изотопи в древните почвени карбонати, показват епизоди на продължителни засушавания, прекъсвани от стихийни пожари. Растителната биомаса е намалявала рязко в рамките на няколко десетилетия. За организъм с енергийно изискващ мозък и ограничен храносмилателен тракт, свиването на ядливите растителни видове поставя екзистенциален ултиматум.
Точно тук се появяват олдуанските инструменти. Те не са оръжия за лов – геометрията им и физиката на удара изключват подобна употреба срещу бързи или едри животни. Те са инструменти за разфасоване и достъп до костния мозък на вече умрели животни, уловени от хищници или загинали от суша. Малките, остри каменни отцепъци от Наморотокунан позволяват бързото отделяне на сухожилия и мускулна тъкан от трупа, преди на мястото да пристигнат по-големите мършояди. Чукачите и нуклеусите, от своя страна, са служили за трошене на дебелите тръбести кости.
Подобни изводи се потвърждават от изследванията на фосилните остатъци от фауната, открити в същите слоеве. Върху костите от антилопи и коне се наблюдават характерни микроскопични резци, които съвпадат с ъгъла на рязане на намерените каменни сечива. Интересното е, че тези следи от засичане често се припокриват със следите от зъби на хищници, което ясно показва последователността на събитията: хоминидите са пристигали втори или трети на мястото на събитието. Това не е епична картина на праисторически ловци, а сурова борба за калории в изсъхващата савана.
