Суровата термодинамика на въздушния стълб
Човешкото око е изключително лесно за лъжене биологично устройство. То реагира на контраст и фотометричен интензитет, поради което Сириус – със своята видима величинa от -1,46 – отстрелва ретината ни много по-агресивно от съседните обекти. В астрофизичните каталози тази звезда е отбелязана като абсолютно стабилен обект от спектрален клас A1V, чието ядро кротко и методично превръща водорода в хелий на близо 8,6 светлинни години от нас. Твърденията, че звездата променя поведението си в рамките на часове или минути, са пълни глупости. Това, което виждаме, не е звездна физика, а резултат от факта, че фотоните на Сириус трябва да пробият през агресивната атмосфера на Земята.
Натискът на въздушните маси, градиентите на температурата и инверсионните слоеве превръщат атмосферата в гигантска, постоянно деформираща се леща. Явлението, известно в академичните среди като атмосферна сцинтилация, не е нищо повече от непрекъснато пречупване на светлинния лъч през микроскопични въздушни джобове с различна плътност. Когато Сириус е ниско над хоризонта – например през зимните вечери на географските ширини на Южна Европа – неговата светлина не просто преминава през въздуха, тя го газe по диагонал. Дебелината на атмосферния слой, който фотоните трябва да пробият под такъв ъгъл, се увеличава неколкократно в сравнение с наблюденията в зенита. В тези ниски слоеве, в близост до почвата, влажността е висока, вятърът създава срязващи потоци, а топлинните конвекции от земната повърхност допълнително раздират оптичния път.
Резултатът е хаос. Фотонният поток се отклонява с частици от дъговата секунда стотици пъти в секунда. Човешкото око не може да регистрира тези светкавични микропремествания като промяна в позицията. Вместо това мозъкът сглобява тези бързи отклонения в едно усещане за бясна промяна в яркостта – звездата изглежда така, сякаш трепери, пулсира и се бори за живот.
