Когато разгърнете ранните дневници на Сър Уилям Flinders Petrie от 1880-те години, прави впечатление не някакво мистично трепетно преклонение, а сухият му, почти счетоводителски тон. той измерва отклонения в милиметри, изчислява обеми и записва температури. Египетската история в действителност е доста по-груба от онова, което се продава по книжарниците.
Приказките за извънземни портали и технологично напреднали Атланти се раждат предимно от невъзможността да си представим организирания човешки труд в мащаб. Нека вземем преддинастичния период и ранното царство. По традиционна хронология, базирана на Палермския камък и царските списъци, обединението под властта на Нармер се ситуира около 3100 г. пр.н.е. Натрупването на административен ресурс между I и IV династия е документирано с педантичност, която би озадачила всеки съвременен данъчен чиновник. Папирусите от Вади ал-Джарф, открити от екипа на Пиер Тале през 2013 г., ясно показват логистиката: дневници на надзорника Мерер, описващи движението на блокове варовик от кариерите в Тура до платото Гиза с лодки по каналите на Нил. Никакви антигравитационни кристали, никаква метафизика. Провизии от сушена риба, бира, рогозки и физически труд.
Въпреки това митологията за „първото време“ (Зеп Тепи) продължава да се рециклира. Според текстовете от Едфу, записани през Птолемеевата епоха – хилядолетия след построяването на пирамидите – първите владетели действително са били божества. Текстът описва създаването на света от Атум-Ра, издигането на първичния хълм Бен-Бен от водите на Нун (първичния хаос) и последвалата династия на боговете: Шу, Тефнут, Геб, Нут, Озирис, Изида. Тълкуването на тези текстове като буквално ръководство по астронавтика обаче изисква пълно игнориране на контекста. За древния египтянин „първичният океан“ е нищо повече от годишният разлив на Нил, който залива черната земя (Кемет) и оставя след себе си плодородна тиня. Концепцията за космоса е проекция на тяхната собствена речна география.
Логистични реалности и въпросът с охраняваните обекти
През последните десетилетия периодично се появяват съобщения за „секретни разкопки“ и „военни зони“ на платото Гиза. Причината за подобни мерки за сигурност е далеч по-прозаична и се корени в сигурността на инфраструктурата и иманярството. Платото е разположено непосредствено до гъсто населения кайрски квартал Ал-Харам. Подземната хидрология на района е сериозно нарушена от отпадните води и разширяването на града.
Откриването на стълбища, тунели и незавършени гробници в района между пирамидата на Хефрен и Сфинкса не е държавна тайна, а стандартна археологическа реалност. Платото е буквално пробито като швейцарско сирене от шахтови гробници от Саиската епоха (XXVI династия), когато е имало мода да се копае надълбоко в търсене на връзка с „древните“. Известната „Гробница на Озирис“, проучена подробно от Захи Хавас през 1999 г., представлява тристепенна подземна шахта, достигаща до подпочвените води. Там наистина има саркофаг, потопен във вода, но радиовъглеродният анализ и керамичните фрагменти го датират твърдо в Късния период, а не отпреди 50 000 години.
Що се отнася до Сфинкса и теориите на Едгар Кейси за „Залата на записите“ под лявата му лапа – през 1990-те години сеизмолозите Томас Добецки и Робърт Шох наистина регистрираха аномалии в субстрата чрез сеизмична рефракция. Проблемът е, че естествените кухини и карстови пропадания са характерни за цялото варовиково плато от формацията Мокаттам. Последващите георадарни проучвания, извършени от екипи на Станфордския университет и по-късно от японски изследователи от университета Васеда, не откриха никакви изкуствени метални или каменни помещения с правилна геометрия. Архивното гробище на кейсианците остана просто кухина в естествено напукания скален масив.
Алабастровите купи от Абу Гораб: Резонанс или технология за обработка?
На около километър и половина северозападно от пирамидите в Абусир се намира слънчевият храм на Нюсерре (V династия, около 2400 г. пр.н.е.) в Абу Гораб. Това е един от малкото съхранени слънчеви храмове. Архитектурата му включва горен храм с масивен обелиск от варовикови блокове върху пирамидална основа и голям открит двор.
В този двор са разположени девет големи алабастрови (калцитов алабастър) съда с характерни кръгли отвори и радиални жлебове. Алтернативни изследователи като Кристофър Дън и покоиният Абдел Хаким Авиан твърдяха, че тези купи са били част от сонична система за резонансно енергийно въздействие, или че дупките са пробити с тръбни бургии с диамантени върхове и немислима за бронзовата епоха скорост на подаване.
Ако обаче погледнем физиката на материалите и археологическите аналози, картинката се променя. Калцитовият алабастър е сравнително мек материал (твърдост 3 по скалата на Моос). Неговото пробиване с медни тръби, вода и кварцов пясък като абразив е неколкократно експериментално доказано от археолози като Денис Стокс. Износването върху вътрешните повърхности на купите в Абу Гораб показва следи от концентрични бразди с неравномерна стъпка, което е типичен белег за ръчно въртене с лъков свредел и абразивна паста, а не за машинен инструмент.
Предназначението на самите съдове е свързано с кървавите жертвоприношения по време на празника Хеб-Сед и ежедневните ритуали към бога Ра. Жлебовете са били предназначени да отвеждат течностите – най-вероятно кръв от жертвени животни или мазнини и масла, използвани при помазването. Хипотезата за акустичен резонанс звучи атрактивно, докато не се пресметнат физическите свойства на алабастъра, който е плътен, но пластичен рок-материал със сравнително лоши свойства за поддържане на постоянна резонансна честота в сравнение с висококварцовите гранити.
