Изумрудените скрижали и географският анахронизъм
Текстът, известен като „Изумрудените скрижали на Тот Атлантически“, публикуван през 30-те години на XX век от Морис Дореал (с истинско име Клод Догинс), често се цитира като древен източник за изграждането на Великата пирамида. Дореал твърди, че е открил плочките в Южна Америка и че са написани на език, реагиращ на „мисловни вълни“.
Тук дори не е нужно да навлизаме в дълбока филология, за да видим сериозните пробойни в теорията. Стилът на текста е изцяло подчинен на теософската и херметичната литература от края на XIX и началото на XX век, смесица от концепции на Елена Блаватска, Елифас Леви и научна фантастика от епохата на евтините списания (pulp fiction). Използването на термини като „пространство-време“, „етер“ и „гравитационни лъчи“ пренася понятия от физиката на XX век в устата на митичен атлантски жрец.
Египетският език е претърпял дълга еволюция – от староегипетски (епохата на пирамидите), през средноегипетски (класическия литературен език), демотически, до коптски. Нито един археологически или епиграфски обект в Египет не съдържа надпис, който да съответства на текста на Дореал. Всички налични папируси, включително Текстовете от пирамидите (записани за първи път в пирамидата на Унас в края на V династия), се занимават с подчертано конкретни ритуални и сотериологични концепции: преминаването на душата през подземното царство Дуат, идентификацията на фараона с Озирис и осигуряването на неговия материален престой в отвъдния свят чрез дарове.
Подземната хидрология срещу „Залите на Аменти“
Идеята за огромни подземични комплекси („Залите на Аменти“), простиращи се под цялото плато Гиза и достигащи до центъра на Земята, се сблъсква с един непреодолим физически фактор: нивото на подпочвените води и геоложката структура. Платото Гиза се състои от еоценски варовици, които са силно порести и нарязани от естествени тектонични пукнатини.
Всеки тунел, изкопан на дълбочина над 30-40 метра под повърхността на низината (край днешния селски район Назлет ел-Сман), бързо достига до водоносния хоризонт, захранван от Нил. Древните строители са познавали отлично тези лимити. Когато са копаели нисходящия проход във Великата пирамида, те са спрели подземната камера на дълбочина от около 30 метра в скалното легло – точно преди скалата да стане прекалено нестабилна и влажна.
Ако под платото съществуваше кухина с размерите, описвани в езотеричната литература, повърхностният натиск на милионите тонове камък от пирамидите на Хеопс, Хефрен и Микерин отдавна щеше да е предизвикал срутване на тавана и катастрофално деформиране на горните конструкции. Инженерният анализ на структурната стабилност, извършен при реставрационните работи по Великата пирамида от екипа на Жан-Клод Гоел през 1980-те години, показва, че масата на пирамидата се разпределя равномерно върху монолитното варовиково плато. Всяка кухина с диаметър над 10-15 метра в непосредствена близост под основата би довел до видими пукнатини в ядрата на галериите.
Древният Египет няма нужда от изкуствено добавени космически портали, за да бъде впечатляващ. Суровата истина е, че тези паметници са продукт на невероятна, почти жестока човешка воля, съчетана с желязна административна организация и познаване на местните суровини. Когато махнем научнофантастичния лак, остава камъкът. А той е достатъчно тежък сам по себе си.
